Труповете с техните изцъклени очи осветяваха в друга светлина дори копчетата на шинелите.
Ротата крачеше уморено напред. Раниците тежаха като каменни планини. Краката трепереха. Очите бяха помръкнали. Душите - черни. Местеха се към нова позиция.
Щяха да убиват отново. И защо? Защото някой беше решил така. Те приличаха на шахматни фигури, които политиците весело местеха от едно място на друго. И да загубеха играта все тая. Една загуба не значеше нищо за живота им. Е, щяха да загубят постовете си, но какво от това. Все още имаха жени, деца, къщи, благосъстояния.
Петров вървеше в края на уморената колона. Беше забил поглед в земята. Кал навсякъде. Газеше в нея и имаше усещането, че затъва все повече и повече. Беше в море от кал! Душата му беше в кал.
Не можеше да диша. Спомни си труповете на убитите вражески войници. Спомни си и момчето. Едва ли беше на повече от 17-18 години. Сега лежеше неподвижно, очите вперени е небето, а устните замрели във въпроса "Защо?".
Парче месо. Къде са мечтите, мислите, чувствата?Къде в тази купчина тъкани беше душата, човекът?
Петров сбърчи нос. "И аз съм една купчина месо. И нищо друго. Нима всички сме като свински бутове, окачени в една месарница? Нима стоим и чакаме да бъдем жертвани в името на каузата?Чия кауза?"
Остра болка в коляното му напомни къде се намираше. Тръсна глава и се опита да не мисли. Не трябваше да мисли. Ако продължаваше щеше да гори в собствения си ад. Опита се да се съсредоточи върху калта. Джавакаше под краката му и пълнеше и без това съдраните му войнишки обувки. Как мразеше кал!
А като дете играеше със смях и радост из калната градина. Какви хубави фигурки се правеха от нея. И животът беше песен. Калта имаше друго значение.
Странно как гледката на хилядите трупове можеше да измени възприятието ни към нещо като калта. Но май с всичко беше така. Труповете с техните изцъклени очи осветяваха в друга светлина дори копчетата на шинелите.
"Господи, какво наказание ще ми наложиш за толкова отнети животи? Заслужавам ли дори вниманието ти?"
Петров въздъхна тежко. Някой го срита отзад.
- Петров, имаш ли цигара?
Той поклати тъжно глава. "Цигара. Дали онова дете също е питало за цигара малко преди да умре? Цигара."
Колоната продължаваше. Заваля дъжд и ходенето стана почти невъзможно. По обувките имаше тухли кал, които сякаш се опитваха да спрат тази лудост.
Дадоха почивка. И командирите се умориха да се борят с размекнатата почва.
Гъста пелена от дъждовни капки. Нищо не се вижда.
"Сълзи." - каза си Петров. - "Господ пролива сълзи, с които иска да измие кръвта" .Въздъхна. "Дано да е истина."
Почивката беше прекалено кратка за размисли. Отново тръгнаха. Крачеха мълчаливо.
Изведнъж Петров се сепна. В калта точно под крака му беше паднал бял гълъб. Целият беше в кал, която му пречеше да се откъсне от лепкавата паст.
А войниците минаваха и всяка обувка застрашаваше да го прекърши. Никой не се беше навел да го вдигне. Никой не се интересуваше какво ще стане. А гълъбът отчаяно се мъчеше да отлети от този ад. Панически страх личеше в отчаяните мятания.
Петров спря. Не можеше така, по дяволите!Вдигна гълъба внимателно, изчисти го от калта и го постави доста встрани в тревата. Той остана като малка бяла лодка в зеленото море.
- Абе, Петров! Да беше му клъцнал главата! Поне щяхме да хапнем месце за вечеря! Глупак!
И един от войниците се втурна към гълъба. Но той ловко се измъкна, разпери криле и отлетя.
Нещо се стегна у Петров когато видя как войникът се спусна, но когато малката бяла лодка отлята сърцето му затупа от радост. Стана му малко по-леко и продължи да крачи...
След две седмици във войската се завихри холерата. Ходеше от палатка на палатка и прибираше с костеливите си ръце душите.
Всички от ротата на Петров заболяха и умряха. Всички с изключение на него.
Освободиха го от служба. Прибра се у дома.А на прозореца му често идваше един бял гълъб.