автор: kateive

Едва затварям очите си,
но те ме връхлитат
и разкъсват плътта ми
като подивяло животно.

И боли, и умирам,
и крещя, те напират -
всички неканени спомени
идват, за да ме убият.

От студ умирам,
връщайки се там,
в онзи миг. Проклинам
всичко в онзи ден.

Тъмнината пречи ми,
лицето избледнява,
но аз те виждам със сърцето си,
и те чувам със душата си.

И никога не ще забравя
усмивката ти топла, бабо,
ти винаги ще си останеш
във сърцето ми сломено.

Скита ли душата ти
във мрака на безвремието,
кажи и ще засветя
като слънце във съня ти.

О, върни се, бабо,
лапсваш ми ужасно!
Смъртта не ме попита
дали да те отнеме.

Оглеждам се и виждам вещите ти
така самотни, недокоснати,
да ти ги пратя ли, или ще дойдеш
сама де ги потърсиш, потърси и мен...