автор: pastirka

Телефонът звъни.
И след миг ще ме свърже...
Тревога!
Няма никой отсреща.
Как дъха си да вържа!
Не мога!
Пропищяват секундите!
И избухват със звук
на сирена.
Ти си някъде там.
А пък аз, аз съм тук,
но сразена...
Закарфичвам страха
за ръба на разумния
довод.
Усмирявам сърцето.
Заеква! И чудно -
без повод!
После глас непознат
спешна помощ (на мене ли?)
дава:
- Остави съобщение!
Но какво да ти кажа?
Тогава...
И тогава маркирам
надежда със знак
на тревожност:
- Аз пътувам в неделя.
Ще ме чакаш ли пак?
Ако можеш?!