автор: SARITA

Това беше най-странният сън в живота ми. Сънувах, че валят астероиди. Падащи звезди. Цялото небе светеше сякаш беше живо и танцуваше. Дивях се на чудната гледка, онемяла от възторг – реалност ли беше? А беше красиво, изпълваше ме със странен трепет, сякаш с вълшебство.
Спомних си, че ако видиш падаща звезда и си пожелаеш нещо, то ще се сбъдне. Да си пожелая? Но какво?

- Искам... Искам... Какво искам? – „ Докато измисля падащите звезди ще спрат да падат” – помислих си – „Но какво да си поискам?”
И тогава най-неочаквано казах:
- Искам любов!
Гласът ми прозвуча сякаш не беше моят глас – ясно, силно, чисто, приятно.
- Искам любов – повторих тихичко, сякаш на себе си.
И... онемях! Звездите спряха, застинаха в небето и то засия като посипано с диаманти. Всичкият този блясък заслепяваше. Но беше красиво. Гледах, забравила да мигам, докато се изгубих в него. Наслаждавах се на мига, на този миг, който траеше цяла вечност, сякаш времето беше спряло. Аз сънувах светлина. А после трепнах – нещо ме стресна. Огледах се: всичко си беше същото. Аз – спокойна в съня си, заобиколена от безброй звезди в неземна красота. Бях сама, но... имаше нещо различно наоколо. Огледах се пак и ми се стори, че откривам промяната – светлината, звездите, всичко – всичко беше по-живо, по-топло, по-приятно. По-истинско. Имаше нещо различно – не бях сама. Всички тези звезди бяха с мен. И тогава... Една звезда започна да свети по-силно. Беше ярка, топла, прилична на слънцето. Загледах се в нея и се изгубих в лъчите й. Обгърна ме с топлината си и се учудих колко нежна и приятна беше тя. Притворих очи и с блаженство се оставих на приятното усещане.

- Тин-тин! Тин-тин!

Часовникът! Винаги успяваше да развали нещата. Как така всеки път прекъсваше хубавите сънища? Явно имаше дарба за това.

Отворих очи. А там беше най-ярката, най-красивата, най-истинската звезда на света – съществото, което обичах повече от целия свят. Звездата, превъплътена в блясъка на две красиви очи, които ми се усмихваха...

Усмихнах се.

Денят щеше да бъде хубав.