автор: artcook

Бяха минали над двадесет години откак за последно прекарах лятната си ваканция на село. От тогава се случиха много неща. Пораснах. Започнах да остарявам. Баба ми почина. Спомените за дните, прекарани по предбалканските поляни, в деретата, в плиткото каменно корито на Дряновската река бяха съвсем избледнели. Сигурно никога не бих и помислил да се върна отново по тези места, ако нуждата от пари не накара майка ми да реши да продаде имота с къщата, в която се бе родила.

Беше стара кирпичена къща, в двор ограден с висок каменен дувар. Миризмата на готвено, усещането за нещо нежно и познато отдавна бяха отлетели през протеклият покрив. Мухъл и хлебарки. И паяци. Успях да изчистя и да варосам долницата за няколко дни. Един далечен роднина на баба ми помогна да отпуша комина. Запалих старата печка. Налях си купешка ракия. Разплаках се. Преди 2 дни погребах мама.

Пих до късно, исках да залича лошите мисли от главата си с алкохола. Сигурно е било почти сутрин, когато легнах. На следващият сутрин, естествено, се чувствах ужасно – цялото тяло ме болеше, нямах сили за нищо. Прекарах деня между леглото и тоалетната, опитвайки са да чета, ала страниците летяха без нещо да влиза в мозъка ми. Вечерта събрах сила, облякох се и тръгнах към краварниците. Съседи ми бяха казали, че някой си Деян от селото ги купил, стегнал ги и му потръгнало. Имал над 50 глави добитък.

Кошарите (кооперацията, както все още ги наричаха тук) бяха няколко тухлени постройки, пръснати на широка поляна над селото. Гледката беше прекрасна – червените покриви на селото се гушеха в хладна зеленина, а погледа стигаше чак до Дряново, прегърнато в ниското от баири и гори. Исках да си купя мляко и да си го заквася. Майка ми често квасеше у дома, в София и от нейното мляко ставаше най-хубавия таратор.

Не знаех къде и кого да потърся. Обикалих оборите. Накрая пристъпах в малка, неизмазана къщичка. В ляво имаше нещо като канцелария – малка стаичка с бюро и рафтове с пластмасови шишета. В дясно – нещо като плевня. Бали сено и стари, ръждясали инструменти бяха нахвърлени безразборно по пръстения под. Дочух слаб шум. Огледах се, но наоколо нямаше жива душа. Покашлях се. Нищо. Влязох вътре и пак чух звуци. Гласове. Въздишане. Казах тихо „Добър вечер”. Гласовете като че ли за малко замлъкнаха, но после чух силен женски стон. Кратък вик на удоволствие. После тих мъжки глас и смях. И съвсем скоро, иззад балите слама, леко куцаща, се появи дреба циганка с гузна усмивка. Стрелна ме с поглед и попита: „Мляко ли?” „Мляко” – рекох – „два литра”. Чух стъпки зад себе си, обърнах се. Слаб и висок, много мургав циганин ме гледаше навъсено. Запали цигара, изсумтя, мина покрай мен и излезе навън. Закрачи с едри стъпки към селото. Не знам дали само ми се стори или наистина го чух да си тананика фалшиво „Малка нощна музика”...


Минаха две години от тогава. Съдбата ми се усмихна, успях да спечеля малко пари и да постегна къщата. Лятото прекарах тук. Харесва ми да съм сам, да се грижа сам за себе си и за изморената си душа. Да пиша по малко и да пия по много, да си готвя, да чистя, да бъбря безмислици с хората от селото или да се радвам на студената бира, гледайки залеза от масите, вкопали крака в асфалта пред кръчмата на Миро. Единствената кръчма в селото и наоколо.

Днес кръчмата бе пренаселена. Жегата, непривична за края на Септември, беше подгонила всички навън – вечерната прохлада се спускаше откъм Балкана. Няколко мъже пиеха бира или мастика с мента. Аз се шмугнах вътре, в малкото помещение, което се използваше едновремено като пивница и като магазин, напомнящо с оскъдното си обзавеждане една не толкова далечна епоха, но с работещ климатик. Поисках бира и пуканки. На съседната маса седеше Милка и пиеше българско уиски с лимонада. Кимна ми вяло. Телевизора бучеше глухо в ъгъла.

След малко вратата се отвори. Влезе едър, строен мъж, облечен в маскировъчни дрехи. След него, миришещи на нафта се вмъкнаха още двама. „Пепи, дай по една бира, ама да са студени, ей! Цял ден се бъхтим под един скапан трактор на тая жега...”. Пепи донесе бирите и седна до мен. Взе дистанционното на телевизора и превключи на новините: „Дете на 16 месеца бе разкъсано от кучета във Велико Търново”, каза говорителката с покрусен глас, докато долу не екрана се изписваше надпис „Дете-кучета-Търново”. „Детето било нападнато от 3 ротвайлера в двора на фирмата, за която работела майка му, жена на 27 години от ромски произход”...

Мъжът с маскировъчните дрехи отпи от бирата. „Чу ли, бе Пепче? Това е моята Лила? Дето я изгоних преди година, хванах я че крадваше”. Пепа се обърна към него. „Коя Лила? Куцата циганка?”. Палейки цигара мъжът отвърна: „Да бе, тя. Изяли й лапето кучетата. А оня, чорбаджията й, я натъпкал с някакви лекарства, виж я каква е отнесена”. Вгледах се в екрана. Жената бе прегърнала някакво одеяло или възглавница и само се клатеше напред-назад с глупава усмивка на лицето, докато репортерите й бутаха микрофоните си пред лицето й и се надвикваха. „Закарали го в моргата, оглазгано до кокал”, викна един от другите мъже. „Абе, може да е циганче, ама такава смърт... „

За известно време стана тихо. Само телевизора бучеше тъпо. Деян и другите двама мъже се заговориха за лов – сезонът започваше на следващият ден. Изпих си бирата и излязох навън. Слънцето вече залязваше, боядисало в огнено червено небето над кошарите. Гледах залеза и си мислех дали преди две години не бях неволен свидетел на зачеването на едно дете, изядено от кучета днес.