автор: abased

къде още ме има...
не трябваше да не съм тук...

Движи се.
Храни се.
Пази си очите.
Дай време на отровите да отминават.
Бъди, каквото, по дяволите, искаш да бъдеш!
Какво правя, какво правя...

вълните идват като тежки мисли.
и когато погледна настрани...
светът го няма все повече и повече...

чувството прави очите просто насочени.
това е краят.
това вече е краят.

защо си мислиш, че като допреш двете части, пукнатината ще изчезне,
защо аз си мисля, че няма?
да сравняваш и да се чувстваш нищожен
какво повече искаш? какво ти липсва? Спи вътре в мен! СПИ!
плюс и минус правят нула...
какво още искаш да вземеш, Перфектен?
ако светът можеше да се събере вътре в теб,
той нямаше да е бекраен.
не ме карай да угасвам... недей...
.. трябва и мога, трябва и мога... мога..
още! докато стрелките не се ударят в нулата..
смешно ли е, когато се погледнем -
бързащи и събиращи...
падащи и разпиляващи,
скърцащи и пръщящи,
просмукани и облени с мръсотия,
треперещи и изгарящи отвътре,
прекъсване и даване накъсо,
соленият вкус на сълзите заради стремежа
към безкрайно прави линии
в пясък, кал и сухи листа,
напоени със спомени за топли секунди и преливаща от кислород кръв, отваряща път за душата към невъзможни места

треперещи и стенещи и
непрестанно чистещи се и
дълбаещи дупки в кожата си
и дълбаещи дупки в сърцата си, големи, колкото всички мисли, които не трябва да бъдат вътре никога повече...

треперещата ръка
и размекнатите очи
и вечната мисъл за изчистеното и бяло бъдеще
и свят, огледален образ на промъкващи се и мъгляви идеи за това какво сме

не сме ли смешни?

кой изобщо е като нас?