автор: dimension

          Почти по "Антихрист" на Емилиян Станев
          /една от любимите ми книги/
          С поклон пред паметта на твореца!

И двамата я искаха. И се бореха за нея. Ожесточено. Всеки бе хванал едната й ръка и дърпаха ли, дърпаха, в различни посоки. Тя агонизираше. Беше страшно уморена, а дърпането продължаваше твърде дълго.

Първият бе с благ лик, белокос, със спокойно и мъдро изражение, добродушен. Шепнеше и тихичко: „Толкова си силна! Толкова си хубава! Толкова си добра! Толкова си умна! Толкова си истинска! Просто си изтощена. Остави се в ръцете ми, ще те нося, ще те пазя, ще се грижа за теб! С плодове и мед ще те храня, с мляко ще те поя. Ето, направил съм ти легълце от облачета, едно за дюшече, едно за завивка. Нощна лампа от звездичка съм ти светнал. Ти си само временно тъжна. Виж, на рога на Луната съм ти закачил играчка – Палячо - да те разсмива, да не плачеш! Поспи, успокой дишането, отпусни се, аз съм тук до теб – тихо и с обич ще бдя над съня ти. С ръцете на нежния бриз ще те галя, с капки сутришна роса ще измия очите ти. С благословение ще докосна едва-едва челото ти, да те орисам за бъдеще! Ти само поспи. Утре ще си пак силна, пак ще можеш, пак ще искаш... И никога в бъдеще няма да те оставя. Постоянно ще съм с теб, без да ме виждаш, дори понякога без да ме усещаш, ще те пазя, ще те пазя, ще те пазя...”

Вторият бе сух и прегърбен, със землисто лице, червеникава проскубана и мазна коса, прогнили зъби, злобни очи. Той се кикотеше в ушите й: „Толкова си слаба! Толкова си грозна! Толкова си лоша! Толкова си глупава! Такова нищожество си! Ти не можеш, ти не искаш, ти си скапана вече! Аз съм господарят! Аз владея Деветте кръга! Ще те спусна в най-долния, ще те потопя в казана, да се вариш, да се пържиш, да се разложиш, чудовища месата ти да ръфат, змии очите ти да изкормят, вампири кръвта ти да изпият, докато се стопиш, докато се свършиш, докато изчезнеш! Мене ще искаш, с мене ще бъдеш, аз ще те взема, аз ще те взема, аз ще те взема...”

Тя беше много уморена.
Тя искаше да се свърши...

Тя искаше да я вземе Вторият. Искаше да я обесят, да я удавят, да я прострелят, да я изгорят, да я разкъсат на парчета, кучета да я ръфат, месата й да окапят, плътта й да се разложи, мозъкът й да изтече, сърцето й да се пръсне, очите й птици да изкълват, кръвта й пръстта да напои, да се отпусне в ръцете му, да се отдаде, да се стопи, да се разпадне, да се изпари, да изчезне...

Да се свърши...

Но направи грешка. Най-голямата грешка в живота си. Която после се оказа, че беше „грешка”.

Влизаше в църква. По всяко време. Всичко това си говореше наум, понякога на глас. Молеше се горещо, във всяка капка сълза тежеше най-горещата молитва, а сълзите бяха много, и много, и много...

Молеше се...


Но в Храма беше Той, Първият!

Не беше тук олтарът за нейната молитва...

И днес...

Спи в леглото от облачета, звездичка й свети, докато чете „Малкият принц”...
А Палячото се клати ли, клати, и се усмихва, и й намига...