автор: b_sharp

1.
Както си спеше, мечето Пухчо се прозя и протегна лапи изпод бухналите гънки на чаршафа. Чаршафът миришеше на лято, сънища и сено. В сеното задружно съхнеха мащерки и ригани, борови игли и кичури бял равнец, дълги треви със стъпки от скакалци по тях и една стара папрат, довята господ знае откъде в компанията.
Мечето си помисли, че е време за събуждане, но все още сънуваше. „Колко много очи има тази папрат”, отбеляза неволно то, втренчвайки се в изрязаната снага на гостенката, а и тя го гледаше внимателно от всеки завой на листата си и не беше ясно дали е хладна или дружелюбна.
- Ти никога не си виждало пустиня, нали? – попита изведнъж папратта.
„ Хм… Странен начин да се запознаеш с някого…” каза си Пухчо наум, търсейки отговор, но отговорът ловко се плъзна в един от улеите на чаршафа, замря в края на леглото и му се изплези с блестящ дълъг език. След езика блесна и гущерово око – лукаво, кафяво – различно от тези на непознатата папрат, но с подобно внимателно изражение.
- Спя… Спя… Спя…. Всичко е насън… Слънцето блести и сега ще се събудя... Спя, спя...
Мечето се напрегна да отвори очи и в този миг неясна сила го подхвана и го понесе към гущера. Чаршафът се завъртя в бяла спирала, а окото премигна веднъж и започна стремглаво да се отдалечава. „Това го сънувам...” – отново пробва Пухчо да си даде кураж и опита да се вкопчи за възглавницата, но тялото му олекна и плавно се понесе по улея. Скоростта започна стремглаво да расте, наоколо се запремятаха пъстри ивици и от тях потече тънък пронизителен звук. Звук, остър като игла, все по-силен. Той доизплаши мечето и го накара здраво да стисне очи и да запуши ушите си. И точно когато реши, че сънят е непоносимо страшен, иглата внезапно изчезна, летежът увисна, поколеба се и се спусна надолу към едно огромно „туп”. Пухчо се стовари върху нещо меко и прохладно, почти без да усети болка. За няколко частици време настъпи тишина. После нещото го пое, зарови лапите му в себе си и промърмори:
- Още един пришълец...
Мечето лежеше, без да посмее да отвори очи. С козината си усещаше, че край него е нощ или в най-добрия случай сивкаво предзазоряване. Докато успокояваше бумтежа на сърцето си, се опитваше да долови познат сигнал отвъд стиснатите клепки, но беше тихо. Тихото не му даваше и най-малък знак къде се намира. То предпазливо сбърчи нос с надеждата да усети пак мириса на сено. Вместо него в ноздрите му нахлу дъх на прах, камък, слюда и черупки, а над всичкото това се натрапваше мирисът на изгорял бакелит.
- Страх го е – каза нещото. – Не смее да си отвори очите.
Отговори му стържещ глас, стар като мезозоя:
- Не се безпокой, това мече е храбро. Просто още не е виждало пясък.
Пухчо се престраши да надигне незабележимо клепач. Срещу него седеше гущерът и го наблюдаваше. Беше кръстосал предните си лапи, а опашката описваше полукръг около тялото му. Очите му се извъртяха и той сподели с невидимия си събеседник:
- Ето, вече е по-добре. Трябва да се запознае с теб, преди да е изгряло слънцето.
Нещото прошумоля и мечето усети гъдел между пръстите си. Сякаш хиляди мравки забързаха по своите си работи и освободиха лапите му, подтиквайки го да се изправи. Най-после то отвори очи докрай, надигна се предпазливо и се осмели да се огледа.
- Къде съм... – изпищя в главата му слисано гласче. – Къде съм? – цял хор от стреснати мечета повтори наум въпроса, докато се опитваше да проумее пейзажа.
- Къде съм?! – изплака Пухчо и неволно се впери в неподвижните кафяви очи на гущера.
Гущерът го гледаше и загадъчно мълчеше. Под тях, около тях и навсякъде се стелеше пясък. Плавни пясъчни хълмове нагъваха гледката и почти незабележимо се сливаха с небето. Оскъдната светлина чертаеше между тях сивкаво виолетов ръб. Нагоре мракът се сгъстяваше и в него догаряха огромни звезди. Цареше неподвижност, по-застинала и от гущера. Мечето отчаяно пощипа ухото си:
- Спя, спя, спя... Всичко е насън... – изтананика почти беззвучно.
Ала в този момент пясъкът под него се раздвижи.
- Добре дошло, пухкаво мече – каза познатият вече глас. – Може би сънуваш, ала може би си будно и в това утро си мой гост. Ти си в мен сега и щом си дошло чак дотук, значи си искало да научиш нещо важно.
Пухчо се огледа пак и не видя нищо освен пясъка и неподвижния гущер.
- Аз съм пустинята – продължи гласът – повечето същества се плашат от мен, защото си мислят, че пясъкът е последната гледка преди смъртта, възприемат ме като разрушена природа и място, в което не може да има живот. Съвсем малко са смелчаците, разбрали, че предназначението ми е друго. Рядко се радвам на гости. Ала днешното утро е особено. Две същества се появяват тук едновременно. А мече не е стъпвало в мен никога досега.
Пухчо погледна въпросително към гущера.
- Не, не – изпревари очите му пясъчният глас – Гущерът е мой помощник и приятел. Недалеч оттук има човек. Не го виждаш, защото е зад онзи хълм. Обаче усети мириса на багажа му. Този човек е в беда. Сигурен е, че когато слънцето изгрее, ще му бъде враг и ще го убие. Попадна тук случайно – без храна, без вода. Ти можеш да му помогнеш. Той пък ще ти даде онова, за което си тук. Тъй че срещата ще е важна и за двама ви.
- А как аз попаднах тук? – осмели се да попита Пухчо.
- Ти забеляза нещо, на което повечето хора не обръщат внимание. Ще разбереш какво е. Гущерът те доведе при мен и той ще ти подскаже как да се върнеш обратно. Ала преди това ще трябва да свършиш някои неща. Първото от тях е да намериш човека преди изгрев слънце.


2.
Само допреди няколко минути, миг преди да ме ослепи експлозията от компютъра, седях на бюрото си и препрочитах „Малкия принц”. Сещате ли се, онзи любим абзац, в което лисицата поверява на принца тайната си. Безжалостно експлоатирано място... Стъпвам на него в моменти на унило недоверие, когато някой болт от представата ми за живота се е разхлабил прекалено силно и трябва спешно да изнамеря ключ от детството, за да го притегна. Книжките от миналото! Афоризмите в тях, които са замествали мислите ни, когато сме се учили да мислим... „Малкият принц” е четиво, което все намирам и все губя, купувам го, подарявам го, забравям за него с години и изведнъж изскача по някакъв повод. Тази нощ ми се привидя. И понеже не го намерих из книгите, потърсих го в Мрежата, за да си припомня мантрите му. Междувременно друга програма в лаптопа теглеше музиката на любим саксофонист, трета търсеше вируси и още много дремеха активно, за да бдят над виртуалния ми комфорт. Прочетох мястото и щракнах с мишката, насочвайки се към финала, който винаги леко ме смразява: пустиня, змия, смърт и звезди – поетично е, но има ли смисъл да ги оголваме тези неща, питам се, когато са ми разхлабени болтовете: така или иначе човек се учи докато е жив и умира като глупак... Поетът бие своята си камбана, но на кого ли му е до нея? Животът най-често опровергава мечтателите. Унесено боравех с мишката, страницата на монитора трепна. Последното ненужно щракване възпламени искрата... Тя изскочи изпод клавишите, премина през компютъра и през мен като сърп. Причерня ми, някакво крайче в мозъка ми светна: „късо...” после за дълго пропаднах. Свестиха ме ударът и непоносимата болка в десния крак. Може би сънувам. Наоколо е пустиня. Хладно е и тихо като в гроб. Но до половин час слънцето ще изгрее...

3.
Гущерът най-после напусна вцепенението си. Протегна се на пясъка и въздъхна. После пак погледна мечето и в очите му проблесна веселие.
- Добре дошъл в пустинята, Пухчо – проскърца той. – Радвам се, че пътуването не те стресна чак толкова. Както си знаех, не си от страхливите. Можеш да ми казваш Рон. Ще ти бъда водач известно време, докато си тук.
- Ама защо съм тук? – попита мечето. – Нямах намерение да пътувам. Сънувах и скоро щях да се събудя. Сеното ме задържа. Така хубаво ухаеше, исках още малко да го задържа. В него имаше билки, на които мирише най-любимият ми мед и една... една...
- И една? – очаквателно се навъси гущерът.
- Една многоока папрат, която ме загледа така, все едно искаше да ми каже нещо. Да... Тя ме попита за пустинята!
Изведнъж гущерът изпадна в странни конвулсии, сякаш искаше да се самозавърже на възел. Движенията му бяха съпроводени с ужасяващи стържещи звуци. Разхвърчаха се песъчинки и образуваха фуния, наподобяваща миниатюрно торнадо. Този странен танц продължи минута или две, преди влечугото да се успокои и изскрибуца с почти нормалния си тембър:
- Я-хуууууууу, отдавна не се бях смял така... Я ми кажи, Пухчо, колко човека са забелязали, че простата папрат има очи, при това много? Кой в днешно време разговаря с папратите?
- Не знам – смути се мечето. – Тя просто ме гледаше, затова видях очите й.
- Ти си разпознал многоокия й поглед и тя направо се е влюбила в теб. Затова е решила да ти подари пустинята. Знаеш ли – гущерът се намести пак срещу мечето, – добрата стара папрат е едно от най-древните и мъдри създания на тази планета. Сега е невзрачна и тиха, но е имала моментите си на величие. На колко епохи се е нагледала, след колко катастрофи е оцеляла, само тя си знае. Всеки преход й е давал по едно ново сетиво, или око, както ти го наричаш. Паметта й е невероятна. Пази неща, които са отдавна забравени. Веднъж тя ми каза, че повечето живи същества вече не умеят да виждат. Загубили твърде много от зрението си, рече и добави, че в началото било зрението, а после дошло словото...
- Това е малко сложно за мен – измърмори мечето, след като помисли. – Не е ли по-лесно да виждаме нещата такива, каквито са? Гущерът се усмихна.
- Ти ме попита защо си тук. Опитвах се да ти обясня, че си се харесал на старата папрат, защото си видял нещо повече. Това те е направило необикновен в очите й. Затова тя тутакси ме извика да те взема. Хора или мечета като теб имат способността да научат повече от другите, а пътят към знанието започва тук, в пустинята. Ще ти разкажа повече, но е време да тръгваме. Трябва да стигнем навреме при човека зад хълма.

4.
Пясъкът зашумоля, потвърждавайки думите на Рон. Гущерът се изопна и леко се плъзна напред. Едва тогава Пухчо забеляза, че от мястото на падането му към хълма се проточва тънка като косъм пътека. Мечето се надигна и запристъпва по нея. Спомни си с тъга, че под възглавницата имаше скътан пакет с препържени картофки и скоро ще огладнее, но явно тук не беше прието да мислиш за закуска. Изглежда изгревът на слънцето имаше специално значение, защото Рон непрекъснато поглеждаше към светлата ивица над пясъците, а тя започна да се разширява и да се налива с пурпур.
- Човекът е в опасност – подхвърли гущерът през рамо. – Ако повярва, че е сам и беззащитен в пустинята, ще се сломи и няма да може да се справи със слънцето.
- А какво ще му направи слънцето? – мечето леко се задъхваше, изненадано от бързината, с която гущерът пореше напред.
- Ама ти наистина ли не знаеш каква е силата на срещата между пустинята и слънцето? – Рон намали темпото и погледна учудено към Пухчо. – Всеки, който не е вътрешно готов да бъде свидетел на тази среща, загива. Тук няма сенки, няма завети. Слънцето нажежава пясъка с цялата си мощ, а пясъкът започва да излъчва топлината му с цялата си всеотдайност. Пясъкът и слънцето са едно. Но само в пустинята този прост факт е реалност, а не сух урок от някой учебник.
- А ще мога ли аз да понеса тази среща? – мечето си припомни сенчестия уют на черешата и акациите, които се полюшваха край прозореца му в къщи и усети страх.
- Ти си храбро... – гущерът доби загадъчното си изражение. – Ще трябва да можеш.
Междувременно вече наближаваха подножието на хълма и пътеката плавно се устреми нагоре. Мечето редеше стъпка по стъпка, гледаше в краката си и постепенно запомняше собствените си следи. Никога досега не бе им обръщало внимание. Полукръгчето на петата, възглавничките на ходилата, ноктите, които браздяха пясъка. Наблюдението го унасяше и му помагаше да продължава пътя с лекота. Гущерът забеляза това и каза:
- Всяка стъпка, която правим, остава завинаги. Хората не искат да проумеят тази проста истина. Надяват се, че някои от стъпките им остават незабелязани или че могат да ги изтрият с времето. Само тук на пясъка нищо не може да изчезне. Днес с теб изкачваме тази пътека. Бъди сигурно, че следите ти по нея ще останат, докато пустинята я има.
- А пустинята може ли да изчезне?
- Нищо не се появява и не изчезва току-така – отговори строго Рон. – Пустинята ще бъде тук, докато е вярна на замисъла си.
И след тези странни думи припна нагоре, без да удостоява мечето с повече коментари.
Най-после наближиха върха. От него видяха как светлината изтри последните сиви останки по небето. То засия дълбоко и кобалтово, а неравностите по повърхността на пустинята засветиха в различни оттенъци на розовото. В източния й край се натрупваха все повече огнени отблясъци и въздухът над тях трептеше като шлейф на източна принцеса.
- Всеки момент слънцето ще потегли нагоре – прошепна Рон.
Източи муцуна и трескаво заоглежда пясъците от другата страна на хълма.
- Ето го! – изскърца възбудено гласът му.
Мечето се взря натам, където се забиха кафявите очи на гущера. И наистина, на няколко хвърлея разстояние долу в ниското седеше човек, а до него се търкаляше разпердушинена черна кутия.

5.
Ако не сънувам, значи ми работата ми е спукана. Нямам особени познания за пустинята, но без вода в нечовешкия пек ще издържа най-много ден. Или два... Надали два. Ако можех да вляза в Мрежата, щях да открия информацията колко часа издържа човек на шейсет градуса и какво му се случва, докато умира от жажда. В Мрежата наистина намираш всичко. В нея за известно време дори забравяш, че си самотен. Превръщаш се в цифров код, който пърха насам-натам, общуваш с други цифри и придобиваш нова идентичност. Споделяш с цифрите музиката, която обичаш, любимите си цитати, снимки на природа. Гледаш филми, издирваш книги. Можеш да пратиш подарък. Да пофлиртуваш. И дори да се влюбиш в някоя цифра, зад която като щит стърчи монитор, а зад него неизвестно лице чете милите ти глупости и се наслаждава на тръпката, че завързва контакт и е обект на внимание от друг цифра... Страсти. Страсти... И услужлива информация. Така времето минава неусетно и притъпява болката около малките ти загуби в реалността. Мрежата запълва липсите, променя навиците ти и те обгръща отвсякъде...
Всъщност напоследък взех да я намразвам. Полюшвах се на удобствата й като във виртуален хамак и въпреки това усещах вътрешна съпротива още в утринните часове, когато с неизмити зъби и преди кафето да е станало, протягах ръка, за да я включа.
„Ще погледна само мейла”, казвах си, макар и да знаех, че там не съществува и няма да дойде писмото, което очаквах. Ала припалвах компютъра. Мейлът ми намигваше приветливо: „Нямате непрочетени съобщения”, успокоявах се, че нищо непредсказуемо не се е случило и написвах своето писмо до Нея – ненужно обяснение в любов и знак за виртуално присъствие. После механично поемах по привичните пътеки. Сърфирах от място на място и докато очите ми отичаха от непрекъснатото взиране, един вътрешен глас ми шепнеше: „ти си роб на тази мрежа, изключи я, излез, разходи се, припомни си как изглежда планината...” И аз опитвах, ставах от бюрото и поглеждах през прозореца, но времето навън все беше или горещо, или дъждовно, или просто ненавременно. „За какво ми е самотната разходка?” – питах се. Връщах се в спомените с нейния глас и мириса на кожата й. И сядах отново пред монитора, разсъждавайки с известна злоба за измамността и шаблоните на Мрежата, за плоската й философия на пъстри картинки и обедняващи думи.
Мразя Мрежата! А тя го усеща. Всяка мрежа долавя и най-лекия полъх, който променя конфигурацията й. Може би този нелеп сън в тази измислена пустиня е нейното отмъщение. Само че пустинята изглежда истинска. Слънцето тепърва ще изгрява а аз вече ожаднявам. Пясъкът е приятен на пипане. Толкова фин и разнороден...

Започнах да го прехвърлям през пръстите си. Тихият звук, с който се изсипваше обратно, ме успокояваше. Мислите постепенно започваха да се подреждат. Дали в тази история имаше някакъв смисъл? Насън или наяве, изпитанията никога не идват случайно. Явно имах два варианта – да си седя тук и да се оставя на пустинното слънце да ме изпече като пържола или да се опитам да сторя нещо. Пресегнах се към лаптопа и го огледах пак. Изглеждаше отчайващо строшен. Добре, нямам връзка, остава ми само това, което прави всяко същество в пустинята – помислих си. – Всичко живо тук се стреми да стигне до оазис. Значи, трябва да тръгна към него. Съблякох ризата си и с доста усилия успях да отпоря единия ръкав. Глезенът ми имаше нужда от превръзка. Стегнах го с наличните си знания. Станах и изкуцуках една-две крачки, за да проверя ще мога ли да ходя. Болеше, но търпимо. Огненият диск на слънцето показа челото си над хоризонта. Каква феерия! Толкова ослепително тържествен беше този светлинен акорд, че забравих болката и страха, и се вторачих в изгрева. Струва си да видиш това, пък каквото и ще да става после, блуждаеха думите, докато следях промените по небето. В очите ми нахлуха сълзи и се обърнах назад. В този миг замъгленият ми поглед попадна на два силуета, които се спускаха по близкия хълм и явно вървяха към мен... Опитах да фокусирам странната двойка и отново помислих, че сънувам. Пясъкът вибрираше и сякаш сам чертаеше тясна пътека към низината, в която се намирах. По нея, разпръсквайки прахоляка като скутер, се плъзгаше голям пустинно-белезникав гущер, а след гущера се клатушкаше мече. То много приличаше на героя от детството, макар и да не беше точно прославеният Мечо Пух. Що за щуротия? – простена мозъкът ми, а заедно с това ме заля необикновена радост. Значи тук имаше още някой! Не бях насаме с пустинята! Обърнах гръб на изгряващото слънце и се запътих към неочакваните пришълци.

6.
- Май ни видя! – възкликна Пухчо.
- Да – изкикоти се гущерът. – Я виж какъв прилив на сили в него предизвика появата ни... Така е, защото хората най-много от всичко се страхуват да останат сами.
- Нима е възможно да останеш сам? – Пухчо помисли за добрите си приятели – Мравката, Котарака и Враната, която отвреме навреме долиташе на черешата и му разказваше новини от далечните светове.
- Да си сам понякога е повече от полезно – рече Рон. – Това е чудесно състояние, в което можеш да свършиш много неща. И най-вече да помислиш и да разбереш кой си. Има и една особена самота, когато можеш да си мълчиш заедно с някой друг човек и това те прави щастлив. Наричат го любов. Но обикновено хората объркват самотата със самотността. Странни същества са. Живеят, заробени от часовниците, парите и онези нови машинки, с които се смятат за всесилни. Искат да са с някого, но си намират поводи да се страхуват, да се дразнят и да бягат. Търсят успех и признание, после пък им става безинтересно. Все нещо не им достига. И понеже вечно бързат, искат, сменят... дори не се и сещат за самотата.
- Пустинята ми каза, че трябва да науча нещо от човека – каза мечето. – Но ако хората са такива, каквито ги описваш, какво мога да науча от тях?
- Те имат и добри черти – подсмихна се Рон. – Почакай да се срещнем с този екземпляр. Мисля, че приключенията ти с него тепърва предстоят. А във всяко приключение нещо се научава.
Вече приближаваха човека. Вървеше срещу тях с куцукаща походка. Видяха, че десният му крак е превързан, а единият ръкав на ризата му липсваше. Гущерът се спря.
- Е, аз бях дотук – каза той. Сега ще ви оставя двамата. Ще се видим, след известно време, когато ще съм ти необходим отново.
И без други обяснения плесна с опашка, завъртя се като жълтеникава светкавица и с няколко зигзага се стопи сред пясъка. Мечето се загледа слисано след него, но от Рон нямаше следа. То въздъхна, гущерът му беше станал симпатичен с обясненията си, ала не му каза най-важното – какво да прави отсега нататък. После погледна към човека. Пухчо си беше имал вземане-даване с тази раса, но отдавна не бе общувал с хора. Помнеше, разбира се, Кристиян – любимата си играчка в детството, но когато и двамата пораснаха, пътищата им се разделиха.
Човекът притежаваше човешки ръст и сини очи, в които не се долавяше и помен от топлотата на многооката папрат. Излъчваха друго – пластове отнесеност, все едно гледаш облак през облак, за да се опреш в дъното на небето, но не успяваш да стигнеш до него. И нещичко още, което мечето не разбра, но после се сети, че хората май го наричат болка. То самото изпита веднъж подобно чувство, когато огромен трън се заби в лапата му и докато се опитваше да го извади, случайно видя изражението си в огледалото – учудено и обидено мече, нападнато от внезапен враг. Това изражение бе накацало като пеперуди в краищата на сините очи, а иначе човекът се усмихваше и с всяка крачка усмивката му ставаше все по-широка.
- Здравей, пухкаво мече! – извика бодро той. – Приличаш ми на един приятел от детството, но май не си Уини. Кое си ти, откъде се взе в пустинята и защо изчезна спътникът ти?
„Колко много въпроси наведнъж” – помисли Пухчо. „Говори с мен така, сякаш се познаваме отдавна, а ме вижда за първи път”. Спря и протегна лапа:
- Казвам се Пухчо, тук ме изпрати старата папрат, която е най-мъдрото растение, а Рон каза, че ще се появи, когато е необходим.
- Гущерът ли е Рон? – попита човекът. – Защо те остави? Той е пустинно същество и сигурно знае пътя до най-близкия оазис.
- Рон ми каза, че двамата с теб ни очакват приключения. Не съм чувал чувал за оа... аз...
- Оазисът е онова място в пустинята, към което пътуват всички същества, там има вода и сенки. За да прекосиш пустинята и да останеш невредим, трябва да знаеш къде тя крие оазисите си. За съжаление попаднах тук съвсем случайно, нямам карта, нямам никаква представа къде се намираме...
- А твоето име какво е? – реши да се осведоми мечето.
- Името ми ли? Аз съм... – сините очи се разшириха и човекът замря, обърнат навътре в себе си, после погледна към Пухчо и каза несигурно:
- Знаеш ли, освен че компютърът ми изгоря при прехода, явно и името ми се е изгубило. Няма го... Не си го спомням.
Мечето видя как лицето на човека повехна и сърцето му се изпълни с жал. То пристъпи напред и го хвана за ръката:
- Не се тревожи, усещам, че ще намерим името ти. Може би е в онзи о-о-оазис, до който трябва да стигнем. Искаш ли да тръгнем? Рон ми каза, че срещата на пустинята със слънцето е много, много силна.
Човекът кимна. Погледна към издигащия се слънчев диск и каза:
- Явно сънят трябва да продължи. Добре, нека тръгнем на север.
После се обърна така, че слънцето застана от дясната му страна и посочи хълмистия безкрай пред себе си.

7.
Сън или приказка? Ако мрежата е решила да се отърве от мен така, значи притежава известно чувство за хумор. Единственият начин, по който мога да й отвърна, е да вляза изцяло в кожата на единия от героите. Май вече го правя. Разговорът с Пухчо е повече от истински. Преставам да си задавам въпроси къде съм. Горещината расте и размива предишните реалности. Те започват да гаснат като миражи.

Мечето предложи да вземе „черната кутия”, но прецених, че няма смисъл. Лежеше си разкривена в пясъка като изход на еднопосочен тунел.
Тръгнахме. Опитвах се да намеря добро темпо за навехнатия си крак, а Пухчо топуркаше до мен и старателно налучкваше ритъма ми. Не знам защо избрах севера, никога географията не ми е била стихия. Представих си снегове и влага, земния глобус и континент без пустини в горната му част. Затова така решително указах посоката, макар сърцето ми да се свиваше от неизвестността. Тревожеше ме и новоосъзнатата амнезия. Помнех бюрото и дреболиите по него – часовник, калкулатор, мобилен телефон – все полезни неща. Малкия принц на монитора. Отвъд монитора нямаше нищо. Вървяхме мълчаливо. В главата ми се рееха откъслечни образи от прочетени книги – жега, миражи, кервани, които загубват пътя и се движат в кръг, безплодие. Почвата под нас беше достатъчно корава, за да не затъваме и да се движим относително бързо. Без часовник можех да гадая как текат часовете само по положението на слънцето и собствените ни сенки. Когато напече съвсем, помолих мечето да спрем за малко. Откъснах и втория ръкав и го навих на главата си като чалма. После продължихме. Пустинята сякаш ни помагаше. Пред нас неизменно се образуваше нещо като пътека, твърд ръб между две огромни пясъчни дюни. От време на време поглеждах към спътника си. Не проявяваше признаци на умора или жажда. А аз вече усещах как жаждата забива солените си нокти в гърлото ми.
- Откога си в пустинята? – попитах го, когато спряхме да си починем за втори път. – И изобщо как се озова тук?
- Сънувах – отговори Пухчо.
И подробно ми разказа историята със сеното, многооката папрат, пустинята и гущера Рон. Замислих се. В попадането ни на това място имаше само едно странно съвпадение. На глас казах:
- Истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
Мечето изненадано ме изгледа.
- Това е цитат от една книжка – обясних му аз. – Наскоро се сетих за нея. Писана е от един пилот, който изчезнал по време на полет. Така и не се разбрало какво се е случило със самолета му. А преди да изчезне, и той е попадал в пустиня. Разказва за нея в книжката си. И за други неща...
Станахме, тръгнахме отново и се захванах да преразказвам на мечето Пухчо съдържанието на „Малкия принц”. Увлякох се така, че престанах да усещам палещия зной. Описах дори и рисунките, с които пилотът илюстрирал историята си.
Когато свърших, мечето повървя известно време мълчешком, изведнъж спря и заяви:
- Рон ми каза неща за хората, които много приличат на тези от книжката на пилота. Вие живеете човешкия си живот, пишете книги и сте умни. Ако не ви харесва как живеете, какво ви пречи да се промените?
Онемях. Пухкавото мече изстреля така нападателно въпроса си, че ми потрябва доста време да събера отговора.
- О, сигурно всеки човек ще ти каже нещо различно, Пухчо. Моето мнение е, че най-много ни е страх от болката, която можем да усетим, променяйки се. Пуснем ли се от обичайното, губим нещо и печелим нещо, но ние, хората не обичаме да губим.
- Защо? Какво означава да изгубиш?
- Това означава, че си свикнал с нещата, които имаш и ги приемаш за даденост. Ако някое от тях изчезне, започваш да се чувстваш несигурен. Трябва да положиш усилия, за да свикнеш с новите неща, които ще откриеш.
- Аз нямам много неща – сподели мечето. – Имам къщичката си и трима приятели. А пустинята е подарък – разсмя се то. – Ако бях успял да се хвана за възглавницата и да се събудя, нямаше да срещна Рон, нито пък теб. Нямаше да ми разкажеш за малкия принц. И него го беше страх от болката, нали?
- Да, беше го страх, но знаеше за какво ще я преживее и беше направил избора си.
- Да се върне при своята роза?
- Да – потвърдих аз и в този момент пелената на амнезията ми се разкъса. Изведнъж си спомних собствената си болка, само името ми не искаше да изплува отникъде.

8.
Човекът каза „да” и цялото му лице се промени. По него пробягаха няколко изражения – тъга, замечтаност, умора, пак тъга. Мечето го наблюдаваше внимателно и усети, че не бива да задава повече въпроси. Продължиха пътя си. Наближаваха веригата от хълмове, пътеката в пясъка започна да се стеснява и да криволичи между редки групи изгорял храсталак.
- Как сте? – разнесе се гласът на пустинята. – Липсва ли ви нещо?
Пухчо погледна към човека, но той явно не бе чул нищо.
- Скоро ще стигнете до разклон – продължи гласът. – Ако тръгнете наляво, след хиляда и триста стъпки ще стигнете до кладенец. Внимавай, Пухчо, там човекът ще има нужда от помощта ти.
- А ако свием надясно? – прошепна мечето.
- Не го правете, дясната пътека ще ви върне в началната точка на похода ви. Кураж, меченце, ще се справите...е...е...е ... Ехото от последната сричка се затъркаля през дюните, а човекът продължаваше да върви, накуцваше леко и изглеждаше глух и изцяло вглъбен в мислите си.
Така преминаха още няколко завоя, заобикаляйки храстите, стърчащи нагоре като сухи скелети. Храсталакът свърши и изведнъж пътеката се раздели на две. И двата й края се губеха сред гънките на хълмовете.
- А сега накъде? – възкликна човекът, пробуден от промяната.
Мечето се поколеба. В началото на пътешествието бе останал гущерът, който му обеща да го върне в къщи. Наляво явно ги очакваха изненади и евентуална опасност за човека. Погледна към сините очи и те му се сториха по-измъчени отпреди.
- Меченце, ти не изпитваш ли жажда? – попита го изведнъж спътникът му.
„Той има нужда от вода. Все пак ще е по-добре да стигнем до кладенеца”, помисли си Пухчо.
- Да, жаден съм – каза на глас, - но усещам, че скоро ще открием вода. Ти чувал ли си колко е добро мечешкото обоняние?
- И накъде да тръгнем?
- По лявата пътека – изкомандва мечето.
Ала вътрешно се ужаси. Сега трябваше да брои. Отдавна, когато сънят му убягваше, броеше агнета и слонове. Никога обаче не бе стигало до хиляда и триста.
Тръгнаха. Пухчо съсредоточи волята си и мърдаше устни на всяка крачка. Човекът не го забелязваше, завърнал се при мислите си. Вече вървяха по-бавно. Умората си казваше думата. Още преди да е стигнало до хиляда и двеста, мечето забеляза кладенеца. Мержелееше се в една падинка, а до него имаше три огромни камъка, подпрени един връз друг като знак. То побутна унесения си спътник си и посочи нататък. Човекът се оживи отново:
- Пухкаво меченце! Ти имаш най-страхотния нос! А двамата с теб май имаме късмет – каза възбудено той.
Ускориха крачка и след няколко частици време стигнаха до кладенеца.

9.
Да – потвърдих и в този момент пелената на амнезията ми се разкъса. В паметта ми нахлуха всички частици време от онзи разговор, в който ти ми каза, че си отиваш от мен. Не мога да забравя задименото заведение, в което те чаках, предусещайки за какво ще разговаряме. Събирах всичките си вътрешни сили, за да те разубедя, а когато ти се появи и ме прегърна, се удивих отново на хубостта ти и си казах, че не е възможно да се разделим. Та ние се обичахме! Онзи миг и цялата нощ после, в която говорихме и плакахме, бяха само началото на пустинята време, просната пред мен. Какво е пустинята? Място, в което не можеш да спасиш нищо повече от живота си. Името, суетата, уменията ти – тези неща загубват смисъла си тук, оставаш да се скиташ гол-голеничък и бялото слънце на истината те обгаря и променя. Надяваш се да откриеш вода, за да можеш да продължиш, но пустинята ревниво я крие, докато не се убеди, че си научил урока си отвсякъде. И аз бродех из нея, събличайки кожа след кожа. Първо си отиде гневът. След него – самосъжалението. После разбрах колко навътре в мен е врастнало съществото ти. Продължих да вървя, усещайки очите ти в себе си, ръцете ми в твоите, проникнали като корени, и започнах да проумявам жестокостта си към теб. Когато я прозрях, всички крайъгълни камъни на собствената ми суета се разсипаха. Времето спря, вече нямах планове и цели. Какъв беше смисълът им, питах се, кому и какво мога да дам в слепотата, с която пропуснах най-важния дар в живота си? Така постепенно от мен се свлече и гордостта. Опитах се да си простя. Прошката съдра последната кожа. Останах без защити, с тишината в себе си – тишина, направена от двама и за двама. А пустинята продължаваше здраво да ме държи в обятията си. Пробвах да я надхитря. Присмивах се над чувството. Усмихвах се широко в реалното. Прахосвах нощните часове из виртуалното. Напразно. Напротив. В Мрежата се сблъсквах с практичните мисли на анонимни познавачи, които крещяха как човек лекува егото си след раздяла и дава напред. Рецепти срещу любов, рецепти срещу болка. Четях доброжелателните съвети и ги изхвърлях. Никой не можеше да ме убеди, че трябва да лекувам нещо. Усещах те непрекъснато. И те чаках. После спрях да те очаквам. Доближавах се до някакво крайно усещане. Безусловност. Където и да си. Спрях да разпитвам за теб. Думите изгубиха значението си. Беше в мен изцяло. Болката – чиста и непреодолима като пустинно слънце. Така...

10.
Тежка базалтова плоча покриваше кладенеца. Не се виждаха следи от стъпки край него, но сякаш невидима ръка бе шетала наоколо, за да спретне мястото за евентуални гости. Трите камъка образуваха грубовата пирамида. В единия й край лежеше меден съд, закачен за дълга верига. Вътре между камъните нещо просветваше. Човекът се наведе и извади синкав вързоп. Разтвори го и ахна. В ръцете му висеше наметало, от което се изсипаха златист шал и кожен ремък.
- Не може да бъде – прошепна той.
Седна на пясъка и се втренчи в намерените предмети. Мечето го гледаше в недоумение. Така мина известно време, преди човекът да каже:
- Знаеш ли какво открихме с теб, меченце? – гласът му прозвуча необикновено топло. – Оттук малкият принц е полетял към звездата си. Това са дрехите му, ето, виж...
Той внимателно разстла наметалото, после взе шала и го натъкми отгоре.
- Точно така... те са – продължи да си говори, докато оформяше върху пясъка силуета на тъканите. – Значи принцът наистина е бил тук и пилотът нищо не си е измислил. Историята е била истинска.
Пухчо се размърда:
- Наметалото е хубаво. А защо е толкова важно за теб каква е историята?
- За да повярвам пак... – човекът изправи гръб и разтърка очи. – Знаеш ли, меченце, човеците могат да са щастливи същества и все пак твърде често стават нещастни. Когато сме деца, сме беззащитни, но виждаме многото светове край нас и знаем, че са истински. Това е знанието, носим си го отпреди раждането си на човешката земя. Но постепенно се научаваме да говорим. Светът на думите е богат и удобен. Едно му е лошото – колкото повече говорим и растем, толкова повече забравяме откъде сме дошли. Думите завладяват умовете ни и изплитат непроницаема преграда към изначалното ни знание. Всички светове, в които сме били, се превръщат в приказки, а когато пораснем, спираме да вярваме на приказките. Хората си определят неща, които смятат за важни, гонят целите си и въпреки това се чувстват самотни. Страх ги е да обичат и се боят от смъртта.
- Защо ги е страх? – попита мечето.
- Защото са повярвали, че има граници. Не разсъбличат дрехите си, не подозират, че могат да разсъблекат и телата си. Треперят за всяка драскотина по тях. Телата и думите са брони, които ги отделят и ги пазят от неприятности. Но не можеш да си отделен и щастлив. Не можеш да си отделен и да обичаш...
Човекът спря да говори, погали синьото наметало, после продължи:
- Ако се заслушаш в човешките песни, ще чуеш колко често в тях се говори за любов. Любовта е проста. Повечето хора потайно си мечтаят за нея, а се оказва, че не знаят как да я достигнат. Влюбват се, страдат, боли ги, а тя им убягва. Това ги затваря още повече. Опитват се да я заменят с думи като ред, грижа, отговорност – но те не помагат. Измислят си дори богове, на които да се молят и това е най-парадоксалното, защото богът е точно онази безграничност, която като деца сме познавали. Той си стои забравен вътре в нас, а ние строим храмове, почитаме го и му се молим.
- Това е малко сложно за мен – измърмори Пухчо. – Не е ли по-лесно да виждаме нещата такива, каквито са?
- Истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите – изрецитира напевно спътникът му. – Само че обикновено хората възприемат тази проста истина единствено като поетична метафора. А мечтателите и поетите отдавна не са на почит в човешкия свят. Око да види, ръка да пипне – казва една груба наша поговорка. Вярваме на външните неща. Вярваме само на двете си очи. Забравили сме за другото зрение...
Мечето погледна изненадано човека. Повтаряше по свой си начин думите на старата папрат. А човекът въздъхна и стана...
- И аз бях слепец... Не се доверих на зрението.
Направи няколко крачки мълчаливо и се обърна към Пухчо с нов тон:
- Времето тече, приятелче, нека да опитаме водата, за да можем да продължим пътя си.
Отидоха до кладенеца. Тежката на вид плоча се отмести под ръцете им почти без усилия. Човекът се надвеси над черния отвор, а отдолу се понесе дъх на вода и гнилоч. Мечето се завтече и домъкна съда. Веригата му подрънкваше и се виеше из пясъка като змия. Изведнъж край змията блесна кафяво око. След него прошумоля издължена опашка. „Рон?!” – ахна наум мечето.
Човекът вече бе поел съда в ръцете си и го спусна в отвора. Веригата с подрънкване потегли след него.
- Колко ли надълбоко е водата? – бяха последните думи, които Пухчо чу.
Някаква страшна сила дръпна надолу спътника му. Последният се опита да направи крачка назад, но не успя, веригата го повлече и тялото му полетя към черната паст на кладенеца. „Ето! Случи се!” – проплака безгласно мечето и се вкопчи в края на веригата, опитвайки се да предотврати нещастието. Ала силата му не бе достатъчна. Усети само как полетя надолу в черното. Скоростта започна да се увеличава стремглаво, наоколо се запремятаха пъстри ивици и от тях потече тънък пронизителен звук. Остър като игла и все по-силен. Звук, който Пухчо вече не можеше да сбърка с никой друг.



11.
Пустинята и Рон гледаха към небето. То притъмняваше бързо, стана виолетово, залезът, умиротворен след бурната прегръдка с пясъка, догаряше на хоризонта.
- Отдавна не е идвал дъжд – промълви пустинята.
Гущерът въздъхна и зарови лапи в снагата й.
- Ще дойде – изскърца. – Ще има дъжд. Скоро.

Продължиха да съзерцават. Две същества, които знаеха всичките си тайни и бяха заедно от началото на света.

12.
Силата, която ме засмука, нарастваше. Вместо да падна във вода и да се ударя в дъно, летях в непрогледен тунел. Не изпитвах страх или почуда – всепоглъщаща празнота бе завладяла сетивата ми. Изведнъж край мен спираловидно закръжаха цветни светлини и заедно с тях се появи тих, но пронизителен звук. Той започна да нараства в неумолимо кресчендо, което се опитваше да ме разкъса. В един миг не издържах и се изгубих... Всичко изчезна.

...Дойдох на себе си внезапно. Лежах по гръб, неясно на какво и усещах, че ярка светлина жули клепачите ми. Не усещах болка, но тялото ми беше изтръпнало и чуждо. Предпазливо отворих очи. В полезрението ми нахлу трева и на около метър от мен – силуетът на лежащо мече. Опитах да сглобя мисълта си, но ставаше трудно, пронизваха я отломки от образи и думи. Продължих да лежа, постепенно частите от картината започнаха да се съединяват. Мечето Пухчо! Какво правеше тук? Значи ме бе последвал в кладенеца?

...Ох, събудих се... Вторият път не беше така страшно. А дали човекът се изплаши? Да не се е наранил? Пустинята ми каза да внимавам, а аз не успях да му помогна.

Мечето отвори очи и горчиво заплака.

- Защо плачеш, пухкаво меченце? Стани да видиш къде сме! – сините очи се смееха, надвесени над него. Ръката на човека се протегна и го хвана за лапата, помагайки му да се изправи.
Двамата стояха сред тревите и се оглеждаха с изумление. Намираха се на кръгла поляна. От всичките й краища към тях величествено се полюшваха папратови клони. Извисяваха се и изпълваха пространството с формите си. Зеленото кипеше така неистово, че от него болеше на живот.
- Май попаднахме в младостта на старата папрат – прошепна човекът.
Мечето кимна и надигна лапа към върхарите на буйната растителност. По тях премина плавна вълна, сякаш се отместваха, за да дадат път на някого. И след няколко частици време на поляната се появи гущерът Рон. Не, това не беше онзи пустинен мъдрец. Крачеше с императорска походка, подпирайки се на боздуганена опашка, а погледът му стрелна пришълците така отвисоко, че двамата пътешественици замряха, вирнали очи нагоре.
- Добре дошли в царството на Великата папрат и Рекс! – прокънтя гласът на гущера.
И след тържественото изречение той заряза официалния тон и продължи най-приятелски:
- Идването ви тук беше бонус, но си го заслужихте. Великата папрат следеше пътуването ви и поиска да ви види лично.
- Рон...ъъъ....Рекс – смутолеви мечето, – защо си толкова грамаден?
Гущерът се разсмя:
- Голямото и малкото са относителни неща, Пухчо. Така както горе и долу. Днес си голям, утре малък – важното е какво пренасяш в сърцето, докато променяш формите... Ала стига съм говорил. Ще ви оставя да се видите с тази, която ви е поканила. Трябва да се погрижа за пътуването ви нататък.
- Още много път ли ни чака? – попита човекът.
- Човече, ти беше тръгнал да търсиш оазис – отговори му Рекс. – Не забравяй пустинята, тя ти даде много. Трябва да стигнеш докрай.
След тези думи гущерът се завъртя и изчезна сред листата. Настъпи тишина.

13.
Великата папрат изчака гостите да се успокоят от срещата с тиранозавъра. Потопи ги в тишината и внимателно следеше израза на очите им. Пухчо и човекът седяха в тревата и мълчаха. Мълчанието им постепенно доби формата на прозрачно кълбо, което незабелязано ги обгърна и ги превърна в едно цяло. Така се изтърколиха много частици време.
- Пълно е – каза изведнъж мечето.
- Обичам те, пухкаво меченце – отговори човекът.
Замълчаха пак. След още време над поляната се понесе гласът на многооката папрат. Той приличаше на красива жена, звънчета, шепот на шума и плясък на сребърни риби.
- Чудесна двойка сте вие. Видях, че заедно научихте много.
Двамата започнаха да се оглеждат, защото думите се носеха от всички страни на величествената зеленина, обградила поляната.
- Ти, Пухчо, беше чист като бял лист, щастлив и доволен с малкото, което имаш. Зрението си беше в теб, незагубено и неосъзнато. А ти, човеко, възел от болка, почти бе престанал да вярваш. Такива бяхте, когато се срещнахте в пустинята. Ала се променяхте, докато вървяхте през нея.
- Да! – възкликна мечето – аз научих толкова неща и от Рон, и от човека... Разбрах, че не съм страхлив, после се провалих и плаках...
Човекът седеше замислен. Промълви:
- Да... Сякаш прогледнах отново. Но болката стои и все още не мога да си спомня името си.
- Имай търпение, човеко! – извиси тон многооката владетелка. – Ти не си извървял пътя си. И все пак съблече седем кожи и научи що е жажда. Не е малко. Очите ми виждат навсякъде и мога да ти кажа едно: ако успееш да стигнеш отново до простотата, която притежава мечето, името ще се върне при теб.
После се обърна към Пухчо:
- Зарадвах се, меченце, когато очите ти ме разпознаха в сеното. Не са много съществата, които умеят да виждат насън. Ти разпали любопитството ми. Подарих ти изпитание, за да узнаеш болката на храбростта. Издържа го! Затова искам, докато си тук, да те възнаградя. Днес, в този свят и в тази приказка те удостоявам с титлата „Малък княз”. Малкият княз е побратим на принца и нека бъде вечен приятел на човека.
Мечето слисано се усмихна.
И отново се проточи тишина. Ставаше все по-дълбока. Листата на великата папрат замряха. Слънцето грееше ярко, ала звуците на ден, повей и шумолене взеха да се свиват и гаснат. Пухчо и човекът се спогледаха, защото след звуците започнаха да се разпадат и чезнат думите в главите им. Бавно тишината проникна до края на съзнанието им, усетиха великата папрат в себе си, а тя им внушаваше:
„Всичко е във вас... вие сте деца на зрението... закриляйте го... гледайте... виждайте... виждайте... виждайте... ” Изведнъж и двамата започнаха да виждат с всяка част от съществото си... Хиляди очи се открехнаха и пред тях се завъртя калейдоскоп от светове и лица. Сменяха се сезони, хора плачеха и се смееха, загиваха планети, изригваха звезди, цветя се превръщаха в семена в, деца – в старци, реки течаха наобратно, планини ставаха на пясък, океанът раждаше острови... Всички светове в едно се събраха във взора на пътешествениците и те бяха навсякъде и във всяка частица време.
Постепенно внушението отслабна и звуците се завърнаха. Гущерът се появи от зеленината и приближи към вцепенената двойка. Мечето и човекът седяха, замаяни от преживяното.
- Виждам, че владетелката е решила да ви покаже мощта на общуването – ухили се Рекс. – Тя не обича думите, както знаете. Е, скоро ще трябва да се върнете обратно, но този път ще ви спестя дискомфорта на прехода. Легнете да си починете, ето там...
Той нежно ги побутна с нокът и ги поведе към края на поляната, под сянката на огромен папратов лист.
Пътешествениците легнаха изтощени, а гущерът каза:
- Поспете сега – и втренчи в тях лукавите си кафяви очи.

14.
Засънувах отново и за първи път в бездната от раздяла сънувах теб. Сюжетът почна от монитора и писмото в електронната поща. „Момент на слабост” – пишеше ми ти. Реших да не отговарям. Защо да разкървавявам тънкото й равновесие, казах си. Крачех между стените, слушайки тишината и изведнъж прозрях, че ще дойдеш. Изключих компютъра. Извърших десетки малки действия на суета, докато те чаках, минах дори през инстинкта си за самосъхранение, който ми прошепна да бягам. А после ти дойде. Наистина дойде. Подари ми няколко зърна пясък и тръгна към вратата. „Защо ти беше нужна тази среща?” – попитах. „Защото си част от мен” – отговори ми ти, – „имах нужда да те видя, макар и да съм другаде”. Сънят се преряза на две. В едната му част ти си отиде и броях решителните ти крачки, докъдето погледът ми стигна, в другата – правехме любов. Сънувах мекотата ти и усмивката под затворените ти очи. Бяхме щастливи.


15.
Тръпчив хлад пробуди едновременно Пухчо и човека. Лежаха един до друг под суровия каменен знак на кладенеца. Някой грижливо ги бе завил със синьото наметало на принца. Пустинното небе се наливаше с розов зрак, а високо в дъното му още догаряха огромни звезди.
- Добро утро, малки княже – обади се човекът.
Измъкна се изпод наметалото и се огледа. Нямаше следа от гущера. Мечето също се надигна. Разтъркваше очи с лапи, защото току що бе сънувало, че прегръща бяла възглавница, а под нея се таи пакет с хрупкави картофки. Човекът до него грижливо сгъваше на вързоп наметалото, ремъка и шала. Още сънен, Пухчо се затътри към кладенеца, предпазливо спусна надолу медния съд и сърцето му запя, когато дочу тихия плясък и бълбукането на водата. Върна се назад, приведен от товара си, ала щастлив. И наистина, сините очи на спътника му грейнаха, той пое съда и дълго пи.
- Накъде да тръгнем днес? – попита човекът, след като уталожи жаждата си и остави съда на пясъка. Мечето отвори уста и в този миг пустинята изрече:
- На север.
И двамата я чуха.

Тръгнаха, а пътеката ги водеше уверено. Преминаха през много хълмове и равнини, заобикаляха сухи корита и сгърчени растения, слънцето няколко пъти се издигна и спусна над главите им. Горещият въздух възпаляваше очите им, но странно, не изпитваха глад и жажда. Движеха се в умерен ритъм и се взираха във всеки нов хоризонт, който им разкриваше пустинята. Не разговаряха. Мълчанието сплотяваше крачките им и ги държеше бодри.
Изведнъж човекът спря и загледа небето. Посочи с ръка една черна точка в него, която ту се издигаше, ту се спускаше.
- Птица! – възкликна мечето.
- Да, Пухчо – усмихна се спътникът му. – Може би наближаваме края на нашия поход. Птиците кръжат там, където има оазиси.
Ускориха крачка. Частиците време се заспускаха една след друга като зърна на броеница. А пътеката продължаваше да ги води, без да си дава вид, че някога ще свърши.
- Никога ли няма да стигнем до оазиса? – изпъшка малкият княз и затананика. – Тър-пение, тър-пение, тър-пение...
Най-накрая видяха как въздухът пред тях се промени. В далечината затрептя сребриста мараня. Показаха се глави на дървета, постепенно изникнаха и дългите им стволове. Отстрани на пътеката щръкнаха кактуси и пустинни цветя. Шумове и глъчка се носеха отпред. А до чувствителния нос на Пухчо достигна миризмата на камили.

16.
Влязоха в оазиса привечер. Слънцето бързо се спускаше надолу и над палмовата гора се надипляха виолетови сенки. Тук таме, в просеките се забелязваха биваци, дочуваше се говор и движение. Излязоха на по-широк път и срещу тях се зададе мургав старец, обвит в износен, но чист саронг. Вгледа се в пътниците и спря. Очите му, лукаво кафяви, се смееха.
- Добре дошли тук, странници – поздрави дрезгаво той. – Явно идвате отдалече.
- Добре заварил – отговориха в един глас мечето и човекът.
- Аз съм Рам, пазителят на оазиса. Работата ми е да ви настаня, да ви предложа храна и питие, и да ви дам напътствия за следващия преход.
- Има ли какво да се похапне тук? – попита Пухчо.
Старецът се поклони дълбоко.
- Да, малки княже. Ако приятелят ти няма нищо против, ще те отведа до сергиите, където ще намериш всичките си любими лакомства. А ти, синеоки – обърна се към човека, – през това време можеш да огледаш приготвеното ви убежище. Тръгни по тази пътека, тя ще те изведе накъдето е нужно.
Без да чака отговор, той хвана Пухчо за лапата и го поведе нанякъде.
Изненадан от бързия развой на срещата, човекът тръгна колебливо по пътечката. Тя лъкатушеше между дървета и храсти и внезапно свърши. Пред него блесна езеро. Пътешественикът замря на брега му. Езерото беше малко, но съвършено. Имаше форма на сълза, водата в него преливаше от цветовете на залеза и се полюшваше като прегръдка пред заспиване.
Стоеше и вдишваше тази хубост, усещайки как цялото му същество се изпълва с покой. Тогава чу зад себе си стъпките й. Обърна се и потъна в най-топлите очи на всички светове.
- Здравей, Щурчо - каза му тя.
И си спомни кой е.

17.
Пустинята и Рон гледаха към небето. То притъмняваше бързо, но нямаше звезди, вместо тях от далечния му край се донесе тътен. Гущерът прегърна пясъка. Останаха така, когато светкавиците започнаха да раздират виолетовата шир и после, когато от придошлите облаци заваляха първите капки дъжд.



КРАЙ