автор: pastirka

         "Покани ме дяволът, старият дявол,
         в дома си на чашка абсент..."
                         Христо Смирненски

Пържен смях със крило от момиче
ще вечеря днес старият Дявол.
Тъжен дом. Този "бог" на езичници
вярва само в закона на брадвата.

Остарели са вече ръцете,
но духът по младежки вибрира.
- Да налея ли? - погледът светна.
И наля. Не абсент, чаша бира.

Поизгърбен е вече - си казах.
(Задоволството в чашата цопна.)
А пък той, ех, нали си е Дявол,
се изправи, съвсем се изопна.

И косите разтърси с гримаса,
недопускаща чужда оценка.
Разлюля се по дяволски масата,
раболепно, учудващо предано.

Аз ли как се почувствах? Изтръпнах,
а пък бирата чак ме задави.
Но опитах страха да преглътна,
като залък, на хапки корави.

И измислих едно извинение,
нескопосано, оправдателно...
Домакинът ми, за съжаление,
ме разнищи със поглед "трогателен".

Профучах с бързината на изстрел
по обратния път към живота.
Не разпитвайте сън или истина
бе това. Преживяване с грохот!

Но разбрах, че безсмъртен е Дявола,
не герой от ефектна история.
И страхът ми се бори отляво,
затова днес във стих ви говори.