автор: thundergoddess

Не живееш, а съществуваш,
обичаш, ала не чувстваш -
тоест не съвсем.
В тъмното търсиш,
но не намираш
така мечтаната
приятелска ръка.

Сам си. -
Сам ще бродиш в гората,
изпълнена с ужас,
недоверие и самота.
И когато светлината мислиш,
че достигаш,
няма светлина да е това.
Обречен си никога да
не я видиш -
да не зърнеш
слънце, месец или звезда.

Ще се молиш,
ще гледаш към небето -
изпълнено с мрачна сивота.
Мислиш, че него грешно виждаш
и това е твоята вина.
Нали всички, гледали небето,
казват, че там ИМА светлина?

"Има време - мълвиш -
някога ще намеря светлина",
но, страннико, какви ги думаш?
Нима родил си се, израсъл,
без да знаеш лошата новина?
За теб под небето няма нищо бяло,
заслужил си само вечна тъмнина.

Ще ревеш и стенеш!
Мислиш, че не е вярно това!
Ще смяташ, че мъките ти имат край,
а до теб зъл дух се кикоти, тържествува:
"Няма да те оставя, знай!"

Годините минават,
всяка надежда се изпари.
В един момент разбираш,
че злият дух си ТИ.

И отхвърлен в мрака, изоставен
решаваш, че в живота си може
да се оправиш сам.

Вместо приятел,
мрака вече ти обичаш,
харесваш самотата
и навред да цари
само тишината.

Безпътен в гората
ще се скиташ -
очите ти са свикнали
с вечните мъгли.

Мъки, болки, трепети и скърби?
Далеч от такива неща си ти.

И си мислиш,
че всичко е прекрасно,
ала ужасно е това!

В целия план си пропуснал
едно умиращо от болка сърце,
което иска да види светлината,
а не да умре в тъмнината.