"Тази тъмнина. Толкова е поглъщаща и така приятно те приканва към сън. Лошото е… лошото е, че не ми се спи и така мога да си седя цяла нощ. Не обичам като се насилвам да заспя. Толкова е досадно и подтискащо. И все пак… тази тъмнина. Толкова обичам да се вглеждам вътре в нея.
Сякаш мога да видя нещо по- различно там. И колкото по- дълбоко, толкова по- красиво. Хубавото е, че аз сам избирам какво да видя. Мога ли да видя безкрайно тъмно море, или дълбоко тъмно небе? Ако искам, ще мога. Защото зависи само от фантазията ми.
Абе за какво мисля?! Аз се опитвах да заспя… но не мога. Тази тъмнина. Толкова ме боли вече от нея. Мразя я. Там някъде навън сега свети онази луна. Искам да изляза да я видя. Искам да литна и да я докосна. Толкова ли много искам? А в сънищата мога да постигна всичко. И ще сънувам цяла нощ и все хубави неща… объркани, имащи толкова много смисъл и едновременно с това изключително малко. Все пак това са сънища. И те са като мечтите ни. Отражение на спомените ни. Да! И мечтите са така. Как можеш да мечтаеш за нещо, което не си виждал, което не можеш да си представиш. Не можеш. Как можеш дори да вярваш в нещо, което го няма на земята. Затова ангелите са с птичи крила, а херувимите са дори по- зле… бикови, лъвски, орлови лица. Затова боговете са хора. Всичко е копие….
Тази тъмнина. Толкова е хубава. Напомня ми за някаква песен. Когато си на тъмно винаги можеш да се сетиш за някоя хубава песен. Ако тръгна да се вслушвам в тишината, ще чуя отново онова досадно пищене и свистене в ушите ми… или стрелките на часовника. Къде е онази песен, която все още може да ме приспи?
За какво още не съм мислил? Утре ще нарисувам една картина. Една красива картина. Ще нарисувам всичко, което мисля … на нея. И всички ще кажат, че е красива. Всички ще видят дълбокото море и безкрайното небе. Ще видят ангели и божества. Ще видят, че някой може да стигне луната. Ще нарисувам тази картина. Сърцето ми ще бие толкова силно… както сега. И ще стане точно така… както го искам! Нощта е прекрасна! …
…"
- Не! Недей да ми светиш така в очите!
"Тази светлина! Толкова ме болят очите от нея! Мразя я!"
И.. това е последният разказ от поредицата Шантави приказки за хора на изкуството