автор: Ju

Навярно бях минавала покрай къщата десетки пъти, обикаляйки с колелото, преди да я забележа.
Беше лятна надвечер, задушна и натежала от аромата на липите. Натисках лениво педалите към къщи, когато погледа ми привлече почти незабележимият двор, плътно обграден от черешови дървета, така че къщата оставаше невидима.
Забавих още малко и се загледах през листата. От външната страна на оградата възрастна жена, подпряна на бастуна си, се протягаше да откъсне от току-що узрелите череши. Подминах я и спрях.
Дишах тежко от физическото усилие, но и от някакво внезапно вълнение. Къщата изглеждаше необитаема, дворът беше запуснат и обрасъл с плевели, а плочките на тясната пътечка, която водеше към задната част, бяха изпочупени и прашни. Изпитах носталгия по нещо неопределено, нещо от детството ми, когато светът беше любопитно и непонятно място, изпълнено с таен смисъл и приказна магия. Опитах се да задържа усещането колкото се може по-дълго, като едновременно не спирах да изучавам къщата. Прозорците бяха облепени с бяла хартия от вътрешната страна. На малката предна тераска имаше дървена пейка и сякаш мярнах чифт чехли, небрежно изути пред вратата. Нямаше други белези за присъствието на обитатели и вече бях убедена, че къщата си стои така може би от години, празна и забравена. Тогава някъде пред мен изписука птиче и ме стресна. Не бях забелязала кафеза, който се поклащаше на кукичка пред вратата и ярко оранжевото канарче вътре в него. Побързах да се кача на колелото и потеглих без да се обръщам. Почувствах се засрамена, сякаш канарчето ме бе разобличило, че надничам където не ми е работа.
Образът на къщата се запечата в съзнанието ми, като подхранван от въображението ми, ставаше все по-мистериозен и интригуващ. Кафезът с канарчето означаваше само едно, впечатлението ми е било погрешно и къщата все пак не е изоставена. Представях си какви ли хора живеят там, сигурно самотна старица или дядо, чиито деца и внуци са далеч и единствените думи, които разменят са с птичето на двора. Представях си и как аз живея там, един различен живот, как седя тихо на тераската, защитена от всичко, което се случва зад оградата.
През следващите две седмици си мислех от време на време за къщата. Споменът за нея ми навяваше едновременно топлина и лека тъга, като нещо, което никога не съм имала напълно и което е вече безвъзвратно изгубено. Във фантазиите ми къщата пазеше тайната на безброй човешки истории и вълнуващи съдби.
Един ден, докато отново обикалях безцелно с колелото, реших да мина да я видя отново. Исках да се уверя, че е там и че изглежда точно като в представата ми. Спомнях си сравнително добре къде се намира, но когато тръгнах натам започнах да се лутам из алеите и да се обърквам все повече. Нямаше такава къща. Беше ми се присънило. А може би имаше и аз минавах многократно край нея, неспособна да я видя. Доплака ми се от безсилие и обида, защото моята къща не съществуваше. Тогава я видях, усетих я. Наистина изглеждаше различна в този горещ, слънчев ден, изпълнен с весела детска глъчка. И все пак си беше същата.
Приближих се с разтуптяно сърце, попивайки всеки детайл на това вълшебно място. Канарчето си писукаше и подскачаше из клетката. На перваза на тераската имаше преметнат килим и сега си спомних, че беше там и предишния път. И чехлите си лежаха захвърлени пред вратата. Сякаш времето беше спряло за невидимите обитатели на тази странна къща.
Затаила дъх и с чувството, че върша нещо нередно, стоях неподвижно до оградата и гледах. Не се виждаше вход, не и от тази страна. Канех се да обиколя, за да разгледам и задния двор, когато гласът ме изкара от унеса ми:
- Имате ли огънче?
Това ме хвана неподготвена. Изпуснах кормилото на колелото и то падна със звън на тревата.
Момичето, горе-долу на моята възраст, стоеше босо зад оградата, подпираше се с една ръка на нея, а в другата държеше незапалена цигара. Усмихваше се едва забележимо. Най-малко така си представях човека, който живее в тази къща.
- Аз...отказах цигарите. – отвърнах със запъване.
- Всъщност, питах дали имате огънче. – каза тя и усмивката й се разтегли
съвсем леко. Полюшваше се, сякаш от неусетни повеи на вятъра, и чертаеше нещо с босите си пръсти в праха.
Гледахме се безмълвно известно време.
- Хубава къща... – казах аз, което едва ли беше най-точното определение, но
чувствах, че трябва някак да извиня присъствието си. Думите ми увиснаха без отговор.
- Тук ли живеете? – продължих неуверено, като все повече ми се искаше да си
хвана колелото и да изчезна от там.
- В момента - да. – ставаше ми все по-неловко, докато момичето видимо не се
притесняваше от ситуацията. Гледаше ме така, все едно ми четеше мислите, и продължаваше да се усмихва кротко.
За щастие точно тогава канарчето запя и ни спаси от мълчанието. Наведох се да вдигна колелото, смотолевих нещо като: “Е, извинете, аз ще тръгвам.” и поех сковано без да мисля накъде точно.
- Наминавайте и друг път. – чух зад себе си, но щом се обърнах видях, че момичето се беше отдалечило, стоеше с гръб към мен до кафеза и сякаш говореше на канарчето. Може би ми се бе причуло.
През цялата последвала нощ обмислях случилото се и не можех да се начудя, как реалността понякога се оказва по-интересна от фантазията. Заспах на разсъмване – усмихната като дете в съня си.
На другата сутрин, още със ставането, яхнах колелото и потеглих.