автор: ToZero

    То всичко това нямаше да се случи, ако бабата не беше поискала по-голяма къща. “Виж ги другите какви къщи вдигнаха – палати. Нека и ние построим такава та децата и внуците ни по-често да си идват.” – каза тя, а каквото бабата е поискала е закон за мен.
    То в нашето село само старци останаха, нищо, че къщите са големи и хубави. Кой ли иска да се завре тук? Децата отдавна се бяха пръснали из страната, бяха се изучили, бяха си намерили хубава работа и отдавна не идваха при нас. Само за някой голям празник се появяваше някой, та и ние да се зарадваме на внучета и детски глъч.
    Речено - сторено. Изкопах гърнето с парите от градината. Под лозницата го бях закопал, та като се споминеме да има и за погребение, па и за децата да остане по нещо, поне с това да ни запомнят. Сега пък къща щяхме да им оставим, пак нещо. Събрахме се старците, викнахме синовете и вдигнахме къща на два ката – да има в нея място за всички.
    То място, че имаше, имаше, но и в нея заживяхме само аз и бабата, както и преди. Живеехме си ние в една стаичка, зер нямаше на стари години да се катерим нагоре-надолу. Така всичко започна по старому.
    И така, докато един ден не забелязах, че няколко пилета са изчезнали. Липсваха и яйцата. Лисица, помислих си, и хубаво запуших дупките по оградата, а вечерта залостих птиците в курника. На другия ден липсваха още пилета. Бабата пък каза че липсвало и от туршията. Брей, че лисица – в мазето се вмъкнала. Когато обаче на следващия ден видях, че и буренцето с виното, което си правех от лозите в двора, е пресъхнало, не издържах и извиках комшиите.
    Събрахме се старците да решим какво да правим.
    Дядо поп каза, че това е дяволска работа. Нещо много сме били грешни и затова сега си плащаме за греховете. Затова и ни взел дявола и месото, и виното, та с пост да се молим на Господ да опрости греховете ни.
    Даскалът каза:
    - Глупости. Кой дявол ще тръгне да лови кокошките и да отваря буркани? Не е дяволска работа това, а е змейска.
    Всички зяпнахме и заклатихме глави. “Змей, змей има тук.” Знаехме, че даскалът е учен човек и макар, че отдавна в селото нямаше деца, които да обучава, всички му вярвахме.
    Добре, но как да изкараме змея от къщата? Павката рече, че змеят, като види златна ябълка, ще отиде да я вземе и така ще го хванем. Да, ама ако змеят е триглав, как ще му надвием, като самите ние едва се дължим на краката си? Даскалът каза, че само ламите били триглави, освен това змеят не бил и от огнедишащите, иначе до сега къщата да е изгоряла. Само бил гладен. Сигурно търбухът му бил много голям, а сега от виното може и да се е опиянил. Точно така каза даскала – “опиянил”. Не каза “пиян”, нищо, че и той не веднъж беше пробвал виното ми и после не можеше да се прибере у дома си сам. Както и да е.
    Аз тогава им казах, че това добре, ама нямам пари за златна ябълка. Дори и всички от селото да съберем парите си, най-много за някоя малка дива златна ябълчица да ни стигнат. А пък кой истински змей ще тръгне след някаква си киселица, па била и златна. Трябваше нещо друго да измислим.
    Някой каза, че змеят може да е дошъл да си търси булка. Викам – глупости, къде у нашата къща булка ще намери, то бабата за нищо не става вече.
    Трябваше змейово либе да му намерим, така щяхме да го измъкнем от дома.
    Хубаво, но от къде да вземем змейово либе у нашето село? Чората се обади : “Ще дадем обявление в областния вестник”. Знаеше ги той тия работи, нали дъщеря му там работи. Така само след няколко дни се появи съобщението, че на двадесет и четвърти в наше село ще има конкурс за мис “Змейово либе”.
    За да бъде всичко както трябва, изпратих бабата на гости при големия син за една седмица, а аз издокаран и подстриган отидох да посрещна автобуса. То не само аз, всички старци се бяхме събрали да видим ще дойде ли змейовото либе.
    И то дойде.
    Не едно, цели десет момичета слязоха от автобуса. Толкова красота селото ни не беше виждало досега. Та толкова радост за старческите ни очи беше събрана сега на едно място. Ех, засукахме мустаците и отидохме да ги посрещнем. А те, едни хубавички, с едни дрешки дето едва покриваха по нещо от ръцете и краката им. Пък ноктите им едни такива боядисани – червени, сини, зелени и дълги, дълги, като че са дошли очите на змея да вадят, а не змейови булки да стават. Бабите пък, като ги видяха, плюха в пазвите си и започнаха да се кръстят.
    Защо ли на младини нямаше такива, та трябваше за бабата да се оженя?
    Заведох ги аз у дома, в нашата хубава и голяма къща, а те, недоволни –нямало тоалетна вътре. Да не съм луд да вкарвам нужника вътре.
    Е, отидох аз у съседа, не исках да се срамя насаме с тях да оставам вкъщи. Вечерта гледах през прозорчето – те запалили свещи и се събличаха, а телата им едни такива бели и хубави, а светлината от свещите току си играеше с извивките на телата им. Направо ахнахме с комшията. Те това е – истински змейови либета.
    По някое време свещите започнаха да гаснат. Като че от самосебе си гаснеха, а от комина един гъст дим изскочи, като че пожар имаше у дома. Май и на змея кръвчицата се бе разпалила от гледката.
    Цяла нощ сънувах кошмари, като че аз бях този змей дето трябваше да си избере булка от тези момета с бели и игриви тела.
    На сутринта рано разбудихме момичетата. Както си бяха разчорлени и недоспали ги натирихме към автобуса, че той веднъж тръгва от нашето село, рано сутринта тръгва, а те не трябваше повече да остават. Преброихме ги ние – десет. Никоя не липсваше. Тю, да му се не види, никоя от тях не си беше избрал змеят за булка.
    След този ден змеят не се появи повече. Никой вече не ловеше пилетата и не хапваше от зимнината. Сигурно змеят бе излетял през нощта заедно с дима в комина. Така заживяхме отново спокойно с бабата.
    Един ден, както си седяхме с бабата на припек, видях, че насам идват девойчетата дето бяха тук. И какво мислите? Коремите им бяха подути, като че са глътнали по една футболна топка. Като ги видях и косите ми щръкнаха, а мустаците ми клюмнаха.
    А онези дойдеха право при мен и ми викат: “Издръжка искаме, заради теб сега сме в това състояние!” Бабата като чу, че като ме подбра с бастуна: “Змейови либета ти се приискали. Заради тях ли ме прати при сина, та ти тука змейови сватби да правиш, със змеици да мърсуваш.”
    Оттогава аз живея в кошарите горе в планината, далеч и от змея, и от бабата, и от мометата. А те пък, като се настаниха у дома, викат: “Тоя змей трябва да е много богат, много златни ябълки трябва да е събрал. Докато не ни даде по една, не си тръгваме оттук.”.
    Така си живея аз далеч от тях, но все за змея си мисля. Тия девойчета скоро ще вземат да родят, а до тогава трябва да измисля как да измъкна бабата от това змейско гнездо, че като се родят змейчетата…
    И още нещо си мисля. За змея съм слушал още от малък. За него се е разказвало още отдавна. Той сигурно е на повече от двеста години. Ами ако си е бил харесал бабата за змейова булка? За него тя е като малко момиченце. Може би затова да е бил дошъл у дома. Дали, ако не го бяхме прогонили, щеше да даде златната ябълка на бабата?

Тодор Захаринов