автор: Elven

- Още малко!- каза едно гримирано момиче, което си допушваше цигарата.
- Още малко..- каза замяният мъж, изпил вече промишлено количесто водка.
- Още малко, не се тревожи.- чу се гласът на доктора.- Скоро всичко ще свърши, ще видиш.
Толкова не искаше да му вярва. Толкова не можеше да му повярва, че вече й се мъглявееше пред очите като го погледне. Може би не е искала и да го вижда и си бе изградила някаква защитна преграда. Отново се събуди в същата бяла квадратна стая. Там винаги светеха лампите, светлината я подлудяваше, плочките по пода бяха студени, стените бяха твърди, а вратата.. сякаш вечно затворена. Дори не скърцаше, когато я отваряха, което се случваше рядко. Всичко беше толкова идеално бяло, прекалено чисто, невероятно гладко.. Дрехите на момичето също бяха бели, по- бели от кожата й като сняг и все пак по- малко бели от стените. Косата й се опираше до пода, когато тя сядаше в ъгъла и започваше да си говори сама.
- Знаеш ли колко любовта разваля хората? Не би трябвало. Не би трябвало, но е така.
Седна по- удобно, прегърна колената си и опря брадичката си на тях.
- Ах, да.. но какво е несравнимо чувството, когато знаеш че някой те обича. Да имаш, кого да прегръщаш, когато искаш да прегърнеш някого, на кого да споделиш, когато искаш да споделиш с някого, да си готов на много неща, а някои биха казали на всичко.. заради някого. Ако я няма любовта не можеш да го погледнеш в очите и да му видиш погледа, който те гледа .. той да те държи за ръцете и си казваш колко голяма късметлийка си че имаш възможността да го държиш и да знаеш, че той те обича.
Тя се облегна на все така бялата стена.
- Ами ако той не ме обича? Ако той.. има толкова много варианти на това.
Насълзиха се очите й. Тя започна да гледа с тъжен поглед към другата бяла стена, която беше празна.. празна като кутия, като неискрено чувство, като небе без облаци, море без вълни.. като едно сърце, когато главата е пълна с мисли.
- Защо мислиш толкова? Защо?
Още време гледаше тъжно, докато изведнъж погледът й стана сух, ръцете й, които до сега се бяха вкопчили в главата й, изразявайки ужас и паника, сега се отпуснаха и й придадоха още по мъртъв вид. Сега сякаш й беше безразлично. После една тръпка мина през цялото й тяло. Тя трепереше първо от студ, после от страх, след това от лека паника, ярост. Както нямаше сили да прави нищо, изморена от еднаквото наоколо, изтощена от мисленето, спането и буденето, досадило й с всичкия този повтарящ се идеализъм, тя удари по пода с ръка. Затръшка се, но все още седеше седнала.. един вид протестираше срещу това, че не може да излезе от стаята, но едновременно с това не ставаше. Съскаше и издаваше други странни звуци с уста, гледаше ядосано към вратата, пак се натъжаваше и после пак се насъскваше. След време вече беше станала, стъпила здраво на белите гладки плочки, беснеейки из квадратната стая. Тя вряскаше, крещеше, викаше, грачеше, докато не прегракна. Спря да си поеме дъх и след секунди започна да рита по вратата с всички сили, които имаше в наличност. Не, не бяха малко, въпреки че беше момиче.. и така докато не се събуди отново в същата бяла квадратна стая. Там винаги светеха лампите, светлината я подлудяваше, плочките по пода бяха студени, стените бяха твърди, а вратата.. сякаш вечно затворена... Чувството, че вечно може да остане там, изведнъж я завладя. Чувството на обреченост, на безсмислен край. Замига тежко и допря ръце до стената. Нямаше кой да я пусне да излезе и да се радва на всичко около себе си.
- Всичко е толкова тъжно.- каза тя.


- Една стара жена.. нямаше къде да седне в автобуса, едно момиче й направи място. Искам по- често да виждам такива неща сред хората, сред тълпите. Старата жена седна, а срещу нея столът беше зает, но скоро се освободи, и тя започна да търси с очи по някакъв тревожен, характерен за старите хора начин момичето. То беше наблизо и седна срещу старата жена, която го погледна и си отдъхна с усмивка, защото детето, което й бе направило услуга бе възнаградено с това, от което се беше лишило заради нея. За какво ми разказваш това? Тя ме нарака да й нарисувам сини планини, а сред сините планини искаше да има луна, но те не се получиха красиви и загрозиха луната.. или беше обратното. Аз.. не помня!
Тя махна с ръка и се изправи. Беше легнала на земята докато говореше все на онази точка в стената. Сама си задаваше въпроси и сама си отговоряше с колкото се може по- дълги отговори, за да не се почувства пренебрегната от самата себе си, а и за да се получи някакъв разговор все пак.. монолог не й се искаше да води. Някой можеше да я помисли за луда.
- Ти! Ти смотана глупачко, не си нищо повече от всички около теб!- тя протегна яростно ръка и засочи с пръст стената.- Дори не можеш да видиш колко си по- малко от всички други около теб.. толкова си жалка понякога. Ах! Ааа..
Тя скочи и видя срещу себе си.. стената.. там виждаше себе си. Огледало. И часовник. Времето вървеше назад, с бясна скорост се движеше стрелката на секундите, връщаше се, бързаше да поправи всичко.
- Не!- извика тя.- Не се връщай!
Засили се и се блъсна в гладкото огледало. Удари го няколко пъти, а то дори не се разтресе. Тя се обърна а гръб към огледалото и видя часовника, който се движеше съвсем нормално, по- бавно и в доста по- правилна посока от обратната. Времето течеше все напред.
- Не..- вече по- спокойно прошепна тя, разбирайки, че огледалния образ е променил всичко.
И все пак часовникът го нямаше там преди. Леко объркана от ситуацията, тя премина на втори пристъп. Трети нямаше да има.
- Как смеете да сте толкова безсърдечни, толкова човечни, толкова еднакви, колкото сте глупави, колкото се стремите да бъдете глупави.. и колко все пак сте повече от мен. Колко малко мислите, колко по- добре си живеете, колкото аз мисля много и колкото това ми пречи.
Отново започна да блъска по вратата. Искаше някой да й отвори, искаше да излезе, искаше да бяга дълго докато не й останат сили да се ядосва, да вика.. да мисли. Никой не отваряше, тя все още блъскаше. Малко й беше мястото. Тя седна уморена, свлече се на пода и за пореден път се хвана за главата. "Още малко.."
- Още малко! Да! Още.. още малко и ще свърши! Още малко!
Спомни си за сините планини, които бяха красиви, но луната беше нарисувана грозно. Спомни си, че го видя да я чака на края на учлицата, но я достраша да го обича повече.. от страх, че той не я обича. Колко беше глупава.. колко само беше глупава.. защо не беше рискувала, капка доверие да бе имала!
После тя умря. Умря в бялата стая, с гладки стени и твърд под. И каза: "Аз умрях", искайки все още да е като тях, копирайки това, което те казват. След време спря да мисли за този спор със себе си, за обстановката, която си бе създала, за желанието да бъде като другите, породено от идеята, че те са повече от нея.. много повече. Тя мразеше хората. Тя мразеше стаята. Тя мразеше себе си.
.. но обичаше него.