автор: matador

         - Това е всичко, скъпи! – каза момичето. – Ако си съгласен, да тръгваме...
        В интерас на истината, ако някой беше скъп в буквалния смисъл на думата, това бе тъкмо то. По груби изчисления тарифата му за една минута надхвърляше двукратно сумата, която и най-развинтеният таксиметров брояч отчита за километър нощен преход. Но определено си заслужаваше парите – имаше си всичко, а всичко, което си имаше, беше повече от хубаво. Заоблените форми на тялото му плавно преливаха една в друга, а гънките на леките му дрехи ги подчертаваха още повече.
         За първи път от началото на срещата ни я погледнах в очите и веднага го отчетох като грешка. Като малък се бях давил на Северния плаж. И досега, дълги години след това, в сънищата ми като кошмар все още ме спохожда преживяното. Връхлетя ме същото усещане – потъването в тъмна синъозелена вода, което продължава дълго - още... и още... и още – само надолу, в дълбокото... и страшната мисъл, че това потъване никога няма да има дъно и край... Поех дълбоко въздух – бях спрял да дишам за секунди, а може би и за минути – и с усилие отместих поглед встрани.
         На една от дървените пейки в алеята за пешеходци беловлас старец разпъваше овехтял акордеон и пееше романс от началото на предния век. Под смесената лунна и луминисцентна светлина плуваха думите м о р е, п ъ т, в я р н о с т, л ю б о в. Пред лъскавия плочник на хотела движението в двете посоки не секваше. Момичетата бяха повече от мъжете. Някои от тях се спираха, ръкомахаха и се смееха. Бях заговорил няколко, но те не се оказаха такива, каквито търсех. Момичето пред мен се различаваше от останалите не само по яркия грим и напластеното върху устните му ярко червило. Други бяха и очите му – тревожни и ясни. И тъжни.
         То също погледна встрани.
         Именно в този миг започна потопът. Въртопи вода заляха улицата и тротоарите, плетените столове от кафенето на ъгъла първи заплуваха надолу към плажа, последваха ги масичките с вбитите в тях разноцветни чадъри. Доскорошните минувачи, изненадани от течението, падаха в стелещите се нашироко вълни, и давейки се, размахваха ръце и крака. Докато се катереше на пейката, старецът изпусна акордеона си и той се понесе последен към морето, разпънат като огромно ветрило. Бризът епично развя бялата брада на музиканта, а самият той, изправен на дървените летви като на сал - същински възкръснал библейски Ной - се оглеждаше с невярващи очи околовръст...
         Наведох глава, затворих очи и целунах момичето по устните. Когато ги отворих, видях изненадата, внезапно сменила тревогата и тъгата в очите му. Беше голяма и, бога ми, много по-силна, отколкото когато се обърнах и тръгнах назад, а на мястото, където бях стоял преди малко, закова полицейска кола. От отворените й в движение врати изскочиха двама униформени колеги.
         За броените мигове, докато стоеше притиснато от две страни, момичето заприлича на нежната сърцевина на мида, затворена между тъмните си черупки. После колата потегли, а улицата възвърна предишния си вид.
         Тази нощ повече удавници няма да има, помислих, докато чистех червилото от устните си. Чувствах се добър и чист. Сигурно така са се чувствали и първите апостоли. Всъщност – нищо ново под луната. Момичето имаше достатъчно време пред себе си, за да си спомни за единия от тях. Онзи, който преди повече от двадесет века бе показал пръв, че целувката е знак с унуверсално значение. А за мен оставаше споменът за изминалите десетина минути, и още – оставащите минути до полунощ, до новия ден, и до всички останали, през които вече нямаше да бъда същият.