автор: Elven

- Тя ме тероризира!- оплака се римата на морската феичка, с която се сблъскаха неочаквано на плажа.
- Съжалявам да го чуя.- отговори синьото малко момиче и малко се натъжи. Тя накара римата да й разкаже всичко за нейната бивша господарка, преди да е изгряло слънцето.
Вълните мокриха крилата на феичката, а тя се беше излегнала върху пясъка с тъжно лице и с внимателен поглед слушаше разказите на римата. Девойката, която се беше простила с дара слово, с който по принцип тя злоупотребяваше, сега седеше мълчаливо в стаята си и се чудеше с какво се римува думата "портокал". Беше й невероятно трудно. Тя кършеше ръце и издаваше нервни звуци всеки път, когато думата й се залепяше на езика, но тя просто не можеше да я каже. Всичко беше ясно. Римата и музата си бяха отишли. Девойката ли беше виновна? Младата поетеса не можеше дори да разбере проблема.
- Всичко започна в деня, когато на мен и на Музата ни писна. Господарката ни измисляше само глупости и при това в огромни количества. Всеки ден, всяка една свободна минута, тя хващаше нещо за писане и си изсмукваше от пръстите поредния стих. Така до деня, в който Музата помоли вятъра за услуга и той ни отнесе надалеч.
Малката рима седна върху една мидичка и въздъхна.
- Значи вятърът те доведе до плажа.- каза феята.- А къде отиде Музата?
- Не знам. Тя се изгуби някъде по пътя. Каза ми, че дошло времето отново да смени идеите си, мислите си, и да намери друг човек, на който да е от полза.
Така Музата прескачала от човек на човек. Все така жива и весела както преди, но при нужда ставала тъжна, нежна и романтична. Така се раждали толкова много стихове и поеми по света, а римата все още седяла с моркста феичка на плажа. Скоро слънцето изгряло и синьото момиче се прибрало в морето, а римата останала на мидичката, чакайки вятърът да я понесе някъде другаде.

Част от поредицата Шантави приказки за хора на изкуството