автор: haramia

Вината влезе в празните зеници,
оприличи ги на безформен кръг,
пресуши небцето и езика
и спря в най-ниското,
най-долу, във стомаха.
Мразеше безсилния си поглед
и болката, неосъзната от незнание,
и тишината в собствените вени.

Обичала ли си с върха на миглите си,
питаше понякога,
със пулса, с тихия синхрон
на всяко януарско вдишване?
Наистина, любов ли е, когато
съм крясъкът, заседнал между зъбите,
горчивата утайка от неверието,
че разговарям с утрините както
нощем разговарям с мъртвите?

Когато истината се разля,
непоносимо топла, а отговори
пареха езика му,
изплака малки кубчета от лед,
за да преглътне някакси
самотното си
утре.