автор: Elven

Преди години в градската градина на града, по време на един от най- студените есенни дни, имало една каменна статуя на момиче с дълга коса и тъжно лице. Някъде следобед покрай нея минал един много красив младеж, който за сметка на цялата си хубост бил невероятно самовлюбен. Бил… но до този момент, когато видял каменното момиче. Тогава той изведнъж се влюбил в нея, в нейните очи и поглед, в нейната тъга.
Въпреки че всеки ден той се събуждал с мисълта, че ще се върне в градината, никой не разбрал за тези чувства у него. Той не се променил. Държал се по същия начин както винаги преди. Така до деня, в който един негов съученик, на име Ари, не се озовал първи в градината. Седнал си спокойно на една пейка и се зачел в нещо.
- Какво мислиш Ари?- попитал влюбеният, когато пристигнал там и отново вперил поглед в статуята.- Дали този, който я е правил е имал чувства към нея?
Ари махнал очилата за четене и затворил книгата. Поглеждайки към приятеля си, помислил за момент, че той се шегува. След това бавно се облегнал на пейката и се загледал в каменното момиче. Било наистина прекрасно, но не излъчвало нищо друго, както всички останали безлични статуи в тази градина… или във всяка такава проста градска градина. Нормално, може да се каже. Ари набързо си направил един извод.
-Дали е възможно един толкова егоистичен и самовлюбен човек така неочаквано да се влюби и при това толкова силно. Едва ли е било любов, но може би привързаност и желание да вижда в нейните очи онази сляпа любов, който той цял живот е носил в сърцето си. Възможно ли е да му е по- лесно да си признае, че обича статуя, за да не трябва да търпи обременяващата със задължения истинска любов… с истински човек.
- Какво те кара да мислиш така за скулптора?
- Всъщност… имах предвид теб.
Така последно каза Ари, докато седеше на пейката и гледаше своя безпомощен приятел, който от своя страна не отделяше очи от… нея. От тази статуя в центъра на есенната градина. Ари сложи очилата си обратно и отново се зачете. Беше му много по- приятно да мисли за думите написани на листите там, отколкото за думите изречени тук и сега.

Част от поредицата Шантави приказки за хора на изкуството