автор: Illi

Ана впи поглед в пътеката, прорязваща заобикалящата я гора. Беше тясна, по нея едва можеше да мине ездач, и се губеше между ниските храсти, прораснали между вековните дъбове.
През зеления покрив високо над главата й почти не проникваше слънчева светлина и гората беше мрачна и подтискаща. Ален, дребничката кобила на Ана, изглеждаше уплашена. Животното първо отказваше да върви през гората, а когато най-после навлезе в нея, се стряскаше и се втурваше напред при всеки шум. Ана вече беше уморена от няколкото часа езда през Сефирския лес, а нервността на животното като че ли се предаваше и на нея. След още няколко минути, Ана просто не издържа.
- Лион, няма ли да свърши тази проклета гора най-после? - избухна тя, извръщайки се към яздещия зад нея мъж.
Лион, който също изглеждаше поне малко уморен, вдигна глава и я погледна с бледа усмивка.
- Скоро, принцесо. Още няколко минути.
Ана поклати глава ядосано и пришпори кобилата. Искаше час по-скоро да се махне от това място. Какви ли не слухове бе чувала за тази гора, и ако не беше нейно задължение като бъдеща кралица на Невар да направи поклонение... о, тогава въобще нямаше да дойде! Но родителите й толкова настояваха, особено баща й. А когато накрая се съгласи, дори й пратиха и пазач. Сякаш не можеше да се грижи и сама за себе си. Или пък просто й нямаха доверие. Ана сви рамене. Беше дала дума, значи щеше да я спази, колкото и да не й се искаше.
След още две или три минути, Ален изведнъж ускори ход, сякаш нещо я беше уплашило. Ана ядосано сви устни, за пореден път проклинайки животното. Защо не й бяха дали нейния кон? Но беше излишно точно сега да мисли за това. Стига, каза си тя строго, после ще имаш време да попиташ родителите си за всичко. Сега и да питаш, няма кой да ти отговори! Изцвилването на Ален прекъсна мислите й - едва сега Ана разбра причината за вълнението на животното. Пред тях дърветата вече се разреждаха и между тях нахлуваше светлината на следобеда. Тук приключваше пътуването, което беше започнала още преди изгрев. А от края на гората, знаеше, трябваше да продължи съвсем сама. Ана нямаше търпение най-после да стъпи на земята, затова не понечи да напомни на Ален с каква скорост би трябвало да се движи. Кобилата също нямаше търпение да излезе от мрачната студена гора.
- По-бавно, принцесо! - извика след нея Лион, но Ана се направи, че не го е чула. - Можете да се нараните.
- Глупости! - тя дори не се обърна. Той наистина я мислеше за малко дете, а тя беше вече на дванайсет!
И най-после, след минути, които се сториха на принцесата като часове, по-дълги от цялото й пътуване до тук, гората свърши. Ана скочи от седлото и краката й потънаха до коленете в зелената трева по полегатия склон на хълма. Под нея се бе ширнало сякаш безкрайно поле от сини цветя, сини като небето, сини като собствените й очи. Момичето нетърпеливо потърси с поглед хълма на Еднорога. Най-после го видя - беше на няколко километра навътре в цветното море и се издигаше като самотен остров, покрит с най-ярката зелена трева, която принцесата някога беше виждала.
- Е, аз ще тръгвам - обяви Ана, събличайки синята си пътна наметка. - Ще се върна сутринта, както повелява обичая - с тези думи тя подаде наметката на слугата и след секунда колебание тръгна надолу по хълма.
Лион може би извика нещо след нея, но Ана не си направи труда дори да го чуе. Спря едва когато от сините цветя я деляха метър или два. Сякаш внезапен порив на вятъра отвори пред нея пътечка между бледозелените стъбълца, но Ана бе абсолютно сигурна, че нямаше дори съвсем слаб повей. Тя поклати глава, причислявайки случилото се към магическите събития, за които никога нямаше да има обяснение.
Трябваше да прекоси цялото поле и да стигне далечния хълм, където да прекара нощта. Беше попитала майка си защо това е толкова важно, но не получи никакъв отговор, освен обичайното "Такъв е ритуалът". Въпреки, че не би го признала пред никого, Ана се страхуваше от това, което щеше да стане. А именно, защото нямаше никаква представа какво трябва да се случи. Майка й не благоволи да отговори и на този въпрос. Нещо повече, беше забранила принцесата да пита за това който и да е. Това плашеше Ана - какво толкова може да бъде, че тази тайна да е толкова добре пазена? Не че не попита... но явно майка й беше предупредила слугините и придворните дами да не отговарят на въпросите на Ана. Последната й надежда беше, че Лион ще й каже, но уви, това не стана. И сега трябваше да извърви пътя до хълма на Еднорога и... да чака, за да види какво ще стане. Ана тръгна бавно по тясната пътечка между цветята. Гледаше си в краката к много внимаваше да не настъпи някое цветче. Никой нищо не й бе казал за това, но й се струваше нередно да ги поврежда, пък било то и неволно. Докато вървеше, мислено благодари на дойката си, че й предложи да не облича рокля. Това не само, че щеше да затрудни ездата, а и щеше да означава едва да ходи по тясната пътечка. Ана вдигна поглед към небето за секунда - слънцето вече клонеше към заник. А трябваше да се добере до хълма преди да са угаснали последните слънчеви лъчи. Тя леко ускори крачка. Когато случайно закачеше някое цвете, се чуваше едва доловимо, тъничко иззвъняване, като от мъничка камбанка. Ана на няколко пъти спира, за да огледа по-добре тези странни цветя. Сините им чашки се поклащаха малко над глезените на момичето и напомняха на чашки на зюмбюли, само че на всяко стъбълце имаше само три. И когато се загледа малко по-внимателно, на принцесата й се стори, че са направени от синьо стъкло. Тя обаче прекалено много бързаше, за да мисли за това. Слънцето бе увиснало като огромна златно-червена топка над планините на запад. Долният му ръб беше сякаш на сантиметри от заснежените върхове. Ана тихо изхленчи, поглеждайки хълма. Още беше прекалено далече, два или три километра. Нямаше да успее да стигне на време. При тази мисъл, пътеката пред нея малко се разшири. Принцесата се закована място, гледайки невярващо как сините чашки се отдръпват още няколко сантиметра встрани. После се обърна назад и застина. Пътят, по който бе минала, не се виждаше никакъв. Ако искаше да се върне назад, трябваше да мине през цветята, а това, някак знаеше тя, би било непростимо. Затова само сви ядосано устни и затича напред. Тихото звънене се чуваше все по-често и на Ана й оставаше само да се надява, че не е смачкала някое цветенце.
Вече беше ужасно задъхана, когато най-после видя пред себе си зелената трева на хълма. Забави крачка, въпреки че й се искаше да спре, и се зачуди как ще успее да го изкачи. Погледна на запад, докато вървеше - слънцето беше потънало зад планините почти наполовина. Ана въздъхна - все пак нямало нужда да бърза чак толкова. Тя извървя последните няколко метра от пътеката и седна на зелената трева. За разлика от онази по хълмовете около гората и по полето около двореца, сякаш някои специално се грижеше за тази. Стигаше малко над глезените ма принцесата и беше толкова мека… по-мека от килима в спалнята й, по-мека от дългата козина на любимата й котка. Ана погали тревичките й се наведе към последните сини цветчета. Протегна неуверено ръка да докосне някоя от камбанките, който съвсем леко отразяваха светлината на залеза. Наистина изглеждаха като от стъкло. Принцесата замръзна с ръка, протегната към едно цветче, а пръстите й бяха на сантиметри от синята камбанка. Ана боязливо я чукна с нокът. Разнесе се тих звън, когато стъбълцето се разклати. Момичето се усмихна и се изправи. Щеше да има повече време на сутринта. А сега трябваше да върви нагоре…
Ана въздъхна и се изправи. Тръгна нагоре колкото можа по-бързо. Със сигурност щеше да изпревари залеза, но защо пък да рискува?
За щастие хълма на Еднорога не беше висок, нито стръмен. Приличаше на обърната наопаки купа. Целия беше покрит с ниската зелена трева, а на най-високата точка растеше дърво. Ана с недоверие го огледа. Досега не беше виждала такова дърво, нито истинско, нито на картина. Стеблото му беше дебело - дори двама като Лион не биха могли да го обгърнат с ръце - и съвсем гладко. Цветът му, може би заради залеза, беше по-скоро червен, отколкото кафяв. Клоните му се спускаха надолу като клонки на върба, образуващи чадър. Бяха толкова дълги, че някои от тях докосваха върховете на тревата. Клончетата бяха тънки и цветът им бе по-скоро златен, а листата по тях бяха светлозелени и с форма на сърчица, а тук там се виждаха гроздове издължени бели цветчета, сега със затворени чашки. Имаха блед кремав цвят и от тях се излъчваше лек аромат, напомнящ карамел или… по-скоро ванилия? Ана сви рамене, сядайки на около метър от дървото. Не си спомняше сините камбанки в полето да имаха някакъв аромат. Може би просто не бе забелязала, толкова беше напрегната.
След още няколко минути и последните слънчеви лъчи изчезнаха, а в тъмносиньото небе започнаха да се появяват звезди. Странно, но изглеждаха много по-големи и ярки, отколкото когато ги гледаше от прозореца на стаята си в замъка. Ана въздъхна и се изправи. Краката й бяха започнали да изтръпват, а и вече й ставаше студено. Съжали, че е оставила наметката си на Лион. Момичето обиколи няколко пъти дървото. Изглеждаше абсолютно еднакво от всички страни. Принцесата седна с кръстосани крака на предишното си място - или поне това, което мислеше, че е предишното й място - и зачака да се случи нещо. Чувстваше някакъв неясен страх. Поне някой да бе благоволил да й каже какво трябва да чака тук! Тя потрепери и скри ръце в дългите ръкави на синята си риза. След малко разпусна дългата си кестенява коса от плитката, на която беше вързана, и я остави да пада свободно върху раменете й. Така беше съвсем малко по-топло. Но поне беше нещо, каза си тя и зачака. Беше уморена - цял ден не беше сложила и залък в устата си, а и не беше спала кой знае колко. А би било толкова хубаво, ако…
Ана се стресна и отвори очи. Явно бе задрямала за момент. Огледа се, опитвайки се да си спомни къде е. В следващите секунди събитията от изминалия ден се завъртяха отново пред очите й. Чакаше… какво? Чакаше нещо на хълма на Еднорога. За това беше и странния сън, който бе сънувала. Само че… не можеше да си го спомни. Нищо де. Зачуди се колко ли късно беше станало - луната вече беше доста високо, небето беше потъмняло и бе станало още по студено. Имаше и още нещо… Ана се съсредоточи и ахна от изненада. Тих звън изпълваше нощния въздух. Тя рязко стана, откривайки, че краката й се бяха схванали, и погледна към полето. Всяко синьо цветче излъчваше своя собствена синя светлина. Сякаш стотици сини свещи бяха запалени в полето, от гората Сефир до Сивите хълмове на юг. Над цветята се извиваше сребристо-синя мъгла, която оформяше странни фигури, разпадащи се преди да успееш да ги различиш. И този звън… сякаш всяко цветче звънеше, разлюляно от силен вятър. Но вятър нямаше, Ана беше сигурна. Дългата й коса се спускаше по раменете й чак до кръста, без дори едно кичурче да помръдне. Момичето уплашено се дръпна назад. Нещо привлече вниманието й - цветовете на дървото се бяха разтворили. Сега изглеждаха като направени от сребро. Ана поклати глава и остана права, възможно най-далеч от странното дърво. Когато дойде, не е беше сигурна, че е обикновено дърво. Сега беше повече от сигурна. Но… защо я беше страх? Та това беше само растение…
След може би половин час, Ана се умори да стои права, а и ползва от това - никаква. Цветята все още звъняха и сияеха. Може би това беше изпитанието й - ако беше избягала, щеше да се провали… Странно. Не беше очаквала това. Тя легна по корем и подпря брадичка на дланите си, загледана към Сивите хълмове, които се простираха от юг на изток. Но небето над тях беше също толкова тъмно, колкото това над нея. Имаше да чака още дълго до изгрева.
Ана усещаше, че отново се унася. Имаше нещо, в мъглата, която пълзеше нагоре по хълма, в непрестанния звън на сините камбанки и в аромата на огненото дърво със сребърни цветове, което я приспиваше. Момичето с мъка успяваше да държи очите си отворени. Стана отново, обиколи дървото и седна на земята. Не трябваше да заспива, знаеше.
И тогава, сякаш между две дълги премигвания, докато се бореше със съня, се случи това, за което явно бе дошла. Сребърната мъгла я беше обградила от всички страни и продължаваше да извива странните си фигури, когато изведнъж от нея изникна странна фигура. Беше не по-малко сияйна от сините камбанки или звездите, с толкова чиста бяла козина, че ако върху нея попаднеше по-ярка светлина, би те заслепила. Беше Еднорога, за който се разказваха толкова легенди в кралството. Разбира се, Ана си бе помислила, че именно това митично същество трябва да чака тук, но дори когато бе попитала родителите си, те казваха, че Еднорога е измислен, че е само приказка, в която да вярват простите селяни. Но Еднорога стоеше пред Ана, не можеше да е нищо друго! Беше мъничко по-дребен от Ален и много по-изящен. Сребърните му копита бяха потънали в тревата, но Ана ги виждаше да блестят. Гривата на съществото беше дълга и сякаш сияеше леко, по-скоро сребриста, отколкото бяла, също като опашката, която се плъзгаше по тревата. Около Еднорога се разливаше меко сребърно сияние, по-ярко от това на мъглата, сякаш той - или тя, може би - беше звезда, паднала на хълма.
Ана боязливо вдигна поглед, за да срещне този на Еднорога. Очите му бяха златисти и в тях се четеше хилядолетна мъдрост. Между тях беше сребърния рог, дълъг и тънък, извит назад като острие на коса, излъчващ студена светлина. Всичко беше като сън, но принцесата беше съвсем сигурна, че не сънува. Еднорога направи крачка към момичето, после още една и сведе глава. Ана разтреперана протегна ръка, за да погали бялата козина на муцуната. Еднорога изпръхтя тихо и тропна с копито, но не се дръпна, дори когато Ана го докосна. Беше по-топъл, отколкото си бе мислила, а искрящата козина беше мека като пух. Ана си мислеше, че трябва да каже нещо, но нито знаеше какво, нито можеше да продума. Успя единствено да се усмихне на Еднорога, толкова различен от този на знамето, развяващо се над най-високата кула на замъка.
Еднорога се приближи още малко и Ана плъзна пръсти по острия рог - разказваха, че това носило късмет. Ана не знаеше дали е така, но определено не можеше да й донесе нещастие, освен ако Еднорога не решеше да я прободе с рога, студент и остър като острие на меч. Той обаче не направи нищо такова, само коленичи в тревата и полови глава в скута на Ана. Момичето прегърна шията му и… заспа.
Когато на сутринта се събуди, слънцето отдавна беше изгряло, а от Еднорога нямаше и следа. Сините очи на принцесата се напълниха със сълзи, без тя самата да знае защо. Може би просто бе сънувала всичко. Но дървото с червени и златни клони си беше на мястото, въпреки, че цветовете му се бяха затворили, а сините цветя все още покриваха цялото поле между Сефир и Сивите планини. За всеки случай, Ана чукна няколко цветчета с нокът и бе възнаградена с тих звън, като от кристална чаша. Пътеката към гората я чакаше. Принцесата със съжаление тръгна по нея, обръщайки се от време на време към хълма. Откъдето минеше, цветята затваряха пътя натам, и сигурно никога нямаше да я пуснат отново.
Когато съвсем наближи първите дъбове и видя набързо стъкмения лагер на Лион, Ана погледна назад, за последен път. Може би бе само плод на въображението й, но дали не видя един ярък бял проблясък сред синьото море?