автор: Elven

Беше сутрин, когато моят най- добър приятел Киро седна отново да рисува своите любими комикси, които не му носеха никаква парична печалба, но за сметка на това изглеждаха реалистично и в повечето случаи имаха някакъв смисъл.
Обикновено цялото действие се развиваше на масата, където великият художник държеше в едната си ръка молива, а с другата повдигаше чашата с кафето към устата си и след като отпиваше малко, отново я слагаше върху поставката за топло. Героят на всички тези черно-бели рисунки се казваше Сараа. Той беше висок, строен и невероятно красив младеж с дълга черна коса и сини очи. Още докато беше само в мислите на Киро, Сараа вече се чувстваше прекрасно. Той беше най- желания от жените, най- силния сред мъжете и прочее дивотии.
Тази сутрин той отново се разхождаше с дългия си шлифер из широките улици на големия сив град. След около пет минути той влезе в една сграда и започна да се изкачва по стълбите. На двадесетия етаж вече не се чувстваше така добре, както в началото. Тръгна по тесния коридор и без да иска се спъна и падна. Оказа се, че шлиферът му се беше закачил за един стърчащ от стената пирон…
Една от многото врати беше отворена и вътре се виждаше една руса красавица, която пиеше червено вино във висока чаша и четеше вестник. Сараа я видя, изправи се и точно, когато искаше да каже нещо, изведнъж започна да пелтечи, заеква и да се задушава от собствената си вратовръзка. В последствие се оправи, но фасонът му вече се беше скапал. От дъното на коридора, чийто стени бяха изписани от горе до долу, се чу блеене и от там се появи една овца и още… една по- мълчалива коза. За сметка на шума, тя замърсяваше повече околната среда от другарката си.
- Какво по дяволите…?
Сараа вече не разбираше какво става тук.
- Повярвай ми, не ми трябва този добитък!- изписка той.
Киро замахна с гумата и смени няколко неща с други. Козата все още вървеше и напомняше за себе си с миризмата си, а овцата вече прегракваше, когато Сараа хвърли калпака си на земята и започна да ръси всякакви псувни по адрес на художника. Скоро започна да скача върху нещастната… шапка, ако може така да се нарече. След всички негови усилия, козата мина покрай калпака и го препика.
- Хм… свърши ми бирата.- каза спокойно русата жена, която отдавна вече не пиеше червено вино, стана и тръгна на някъде. Точно тогава Киро осъзна, че и кафето беше свършило и това го накара да се натъжи. Аз станах от креслото и му донесох цялата кана. Тогава видях, че на масата седи и малката Рене, която рисуваше своите клечести човечета. Те бяха усмихнати и ходейки по зелени поляни, гледаха към слънцето и се… усмихваха. Стана ми жал за горкия Сараа, който все още тънеше в сълзи, оплаквайки нещастната си участ. Лош ден, може би…

Част от поредицата Шантави приказки за хора на изкуството