автор: an200

Всички бяха с наднормено тегло, лениви и самодоволни... нейните илюзии,които отдавна хранеше всеотдайно, за да се радват на душевен комфорт .
Бяха всеядни: поглъщаха с огромен апетит словото от реалното и виртуалното пространство, похапваха с удоволствие сънища, усмивки , сълзи... Всичко можеше да се случи в къщата,но те оцеляваха. Бяха се издули като мехури с лъскава, опъната до спукване, повърхност,по която тук-там се виждаха лепенки върху малките пробойни от временни разочарования.
През зимата наедряваха най-много.Това беше период на тишина и покой ,когато скуката ръсеше сивата си пепел в малкия апартамент ,а притежателката им търсеше спасение в любовните романи и в заплетените интриги на безкрайните латиносериали .Илюзиите обикновено се подреждаха до томчетата с приказки от детството, дремеха ,затоплени от близостта си ,и понякога тихичко попръдваха ,изпълвайки стаята със сладникаво зловоние.
В едно мартенско утро стопанката им застана пред отворения прозорец,пое дълбоко свежестта на слънчевия въздух и усети непозната тръпка, подобна на тази ,която изпитват птиците преди полет.Тя не размаха криле,но реши да разтвори всички прозорци и видя с удивление колко цветен може да бъде домът и.Погледът и се спря на примигващите сънливо илюзии,които се гушеха,потръпвайки от хладния ветрец. Бяха уплашени и имаше защо... Притежателката им се приближи до тях с четката за прах ,избута ги към синия правоъгълник на прозореца и те полетяха ниско към кофите за смет...
Бившата им стопанка стоя дълго унесена ,притворила очи срещу галещите я слънчеви лъчи. Заслушана в шума навън, усмихвайки се на новото начало, тя така и не дочу тихото похъркване , идващо от лавицата с приказки , където в ъгъла ,до подпряната последна книга, се беше заместила и спеше сладко най-голямата илюзия... че беше се отървала от всички илюзии.))