автор: Slovesna

„Приятели, искам да споделя една своя болка. Писах на един човек пет години.
Не всеки ден, защото не исках да му досаждам. Сутрин го поздравявах ведро, пожелавах от сърце на него и близките му всичко най-прекрасно. Искрено, повярвайте ми. Обичах го като приятел. Но не успях да спечеля доверието му. Беше ясно, че нищо не искам в замяна. Единствено да ми отговаря на писмата. Чаках ги с нетърпение, радвах им се, предвкусвах с часове появата им в кутията си. Те, обикновено, бяха кратки, в повечето случаи само благодареше. Много рядко, споделяше нещо, пак накратко. И в един момент, след пет години, ми каза да го оставя на мира. Дано не се наложело да си сменя mail-a. Представяте ли си?! Как е възможно за пет години поне това да не е разбрал – че го обичам искрено и безусловно, че неговото щастие и спокойствие за мен са много важни. Имал бил проблеми. Сърцето ми изпадна в безтегловност, не дишах, за да не се пръсне. Болката ме задавяше, смачка ме в шепите си и се озъби в устата ми. Оттогава все отлагам да мисля какво се случи, отблъсквам въпросите, но те натежават и скоро ще завихрят торнадо. Какво се случи? Къде сбърках? Не може ли просто да поздравяваш някого и това да не му тежи? Е, това е, което исках да споделя. Нищо не разбирам. Дори не зная защо ме боли.”
Не можеше това да е вярно. Четях пуликуваното в сайта за млади автори и не вярвах. Коя е тази моя духовна сестрица, описала моите преживявания?! Не можеше да е истина. Все си мислех, че нормален човек не може да изпита болка от това. Но съм се лъгала. Ето, това признание на този анонимен автор е доказателство за това. И на друг човек му се е случило това, което се случи и на мен. И какво от това?!