автор: siromah

Красивата черноока стюардеса раздаваше бланките И-12 за влизане в Америка на пьтниците от самолета Бойнг 757. Полетьт на италианската компания Рено беше Атина-Рим-Ню Йорк. Повечето от пасажерите бяха шумни туристи, които разглеждаха цветните брошури и обсьждаха на висок глас коя туристическа атракция ще посетят пьрво. Няколко пьтника бяха облечени в скьпи бизнес-костюми и мьлчаливо разглеждана списания или четяха весници.

Мьжьт включи своя преносим лап-топ компютьр и кликна нещо. На екрана се появи " Космически пришьлец-3 ", в която героят трябваше да избива космическите нашественици. Мьжьт стартира играта и започна свирепо да натиска бутоните.
Слабото момче с тьжни кафяви очи и бледо лице, стоеше отстрани до него и гледаше безцелно през прозореца.
- Добре ли сте , господине?- запита го строината италианска стюардеса.- Искате ли нещо за пиене?
Младежьт вдигна глава и я погледна с безразличие.
- Не благодаря- отвьрна той на италиянски и въздъхна тежко.
" Ех, Боре, Боре! Приятелю мои! "- една гореща сълза се търкулна по бузите на младежа.- " Защо ти ? Защо не аз? Защо е толкоз жестока сътбата? Защо? ... Защо?... Защо?..."
- ... летим над Ню Йорк- той чу като в просънища гласът на пилота.- Моля всички сложете колани. След няколко минути ще кацнем на летище Джон Кенеди.
Момчето погледна през прозореца. Ню Йорк беше изключително красив нощно време. Нищо не се беше променило оттогава...
Три години назад той беше в същият този град с приятеля си Борис след драматичното им бягство от армията. Но сега той беше мьртав...
О, проклета съдба! Защо отнемаш любимите ни същества! ...
...............................................................................
Дани облиза пресьхналите си устни и прибута багажа напред. Беше него ред.
- Паспортът, моля!- каза строго чиновникът.
Младежътподаде паспорта си и бланката, която беше попълнил в самолета.
- Таня Ни...кола...ева Ко...нста...нтино...вна- прочете с трудност представителят на имиграционите власти.- Та`ня?!
- Не, Таниа` ! Ударението е на последната сричка. Таня` е женско име. Таниа` е мъжко.- обясни той спокоино.
Кафявите му очи я изгледаха и се усмихнаха меко.
- О, руснак!- рече чиновникът и се засмя.- У нас в Америка Таня е само женско име!
- Няма проблеми!- кимна разбиращо югославянинът.- Вие не сте първият, които прави грешка! Може би е по-добре да сменя името си!
- Не няма нищо грешно с името Ви- усмихна се чинивникът и продължи- Каква е целта на посещението Ви?
- Аз съм писател. Искам да се свържа с някое голямо американско издателство и да публикувам книгата си.
Младежър разтвори малкото, черно куфарче и измъкна пъстрата книжка.
Казваше се "Проклятието на Човекът-Гарван " и беше книга-игра.
Чиновникът разгърна книжката и се опита да прочете нещо, но не успя.
- Съжелявам, но не е преведена още! Тук имам съкратен превод на англииски...
- за първи път срещам писател- усмихна се отново чиновникът и добави- Имате ли къде да останете?
- Имам адреса на един приятел.Той се ожени преди две години тук.
- Ами какво ако не можете да го откриете или е променил адреса си? Имате ли достатъчно пари да отседнете в нотел?
- 780 $ ! - пече уверено Югото и извади пачка с банкноти.
Най-отпред стоеше стара 20 доларова банкнота.
- Смятам да остана за около 1 седница. Ако не намеря издателство за това време, ще се върна назад.
Истината беше, че имаше само 58 долара. Едана банкнота от 20 $, а останалите бяха по един. Те заедно изглеждаха доста внушителна пачка и емиграционият офицер клъвна въдицата.
- Добре. Ще Ви дам 1 месец престой.- чиновникът му удари печатът и му подаде паспорта.- Приятно прекарване!
- Благодаря Ви, господине.Приятен ден и на Вас!
Бившият студент прибра паспорта с току-що ударен печат за престой в Америка и се запъти към изхода.
" Успях!- идваше му се да се разкрещи от радост.- Успях!"
Югото имаше чувство че не ходеше, просто летеше...
................................................................................
- Колко искаш за паспорта?
- 3000 $ долара.- руснакът имаше малки,хитри очички. Също като на лисица.
- Ти дане си си газубил ума?!- възмути се не на шега Югото.- За 3000 $ ще си купя френски или англииски паспорт, които ще мога да използвам многократно!
- Знаеш ли английски?!- усмихна се презрително руснакът.- Не ми се вярва да минеш за англичанин. Американските емиграциони власти ще те пипнат веднага!
- Знам френски!- опита се да протестира Югото. - Жо сюи югославяно...Свободно бих минал за ...
- Виж се в огледалото- бутна в носа му малко огледалце руснакът.- С тази грозна мутра не би могъл да минеш за франсе. Но руснак- първо знаеш рски, макар и да го говориш като чукча; и второ някой от емиграционите власти едва ли знае руски; и трето и дори и да знае с тези гъсти мустаци и тъмна кожа можеш да минеш за чеченец или руски татарин; и четвърто- сложи си калпак и чизми и от сто метра би минал за руски казак!
- Нямам пари, бре човече!- почти проплака Югото.- Намали малко цената!Намали и ще си помисля!- взе да се пазари той.
- Виждам, че си хубав човек!- ухили се изгоднически руснакът.- Като на приятел! Ще ти го продам на полон цена. 1500 $ само! Почти съм на загуба, но какво да те правя?! Приятел си, а приятел не се оставя в беда!
- 800 $. И нито долар повече!
- 1200 и е твой!
- Дадено!
Двамата си стиснаха ръцете. Югото отвори паспорта и погледна американската виза. Беше многократна, валидна за една година. Той разлисти първата страница и се намръщи.
- Дявол да те вземе, човече! Защо ми губиш времето напразно?! Това е женско име!- възкликна Югото, невярваики на очите си.- Таня?!- на устните му цъфна подигравателна усмивка.- Ти да не би да ми предложиш да си направя операция за смяна на пола?!
- Таня Николаевна Константиновна- прочете без смущение руснакът.- Родена на 29 октомври 1968 година в Одеса...Готино коте...
- Ти от лудницата ли излизаш?!Първо на първо се опитвам да влеза в Америка с шалшив паспорт и второ - паспорта е с женско име!
- Една минута!- опита се да го успокой руснакът.- Първо паспорта е истински- само фотографията ще смениш! Визата е също истинска. Така че, когато прпверят в компютъра, всичко ще бъде наред. А колкото до женско име- никои не знае дали Таня е женско име или мъжко!
- Не отказвам се намръщи се Югото.- Много е рисковано!
- Страх лозе пази !- вдигна рамене риснакът и въздъхна.- Ако искаш друг паспорт ще трябва да изчакаш още 2-3 месеца...- Неочаквано нещо му хрумна и той добави- Но ако искаш още мога да ти сваля 200 $. Дай ми 1000 $ и е твой!
Беше така, както си беше помислил. Проклетият югославянин протестираше , за да може да смъкне цената ...
Ха, ха, той не знаеше , че беше платил за него само 200 $...
- Имаш ли напротив ако платя в гръцки драхми?
- Колко е курсът днеска?
- 225 драхми за един долар.
- 226 драхми е в банката- поправи го риснакът, но на черно се продават 10 % по-скъпо!- Той извади малка елка и започна да смята.- Това е около 250 драхми за долар.( разбираше се че беше по-малко, но той го закръгли ). 1000 $ ще бъде 250 000 драхми.
- Винаги ли носиш колкулатор?!- удивли се Югото и се обърна настрана.
- Елка и това- потупа се по пистолета руснакът.- На два пъти се опитоха да ме ...
Той видя че Югото не му обръща внимание и замлъкна. Очите му светнаха, когато видя мръсната, нона кърпа, която се беше появила в ръцете на събеседника му. Там бяха всичките земни спестявания на Югото.
- Чакай да видя дали имам достатъчно!...
Руснакът се намръщи и зачака. Токоз пазарлък за нищо!
-... 46...47...48...49...50!- свърши броенето Югото, плюнчеики пръстите си. - Ще проверя още веднъж!
- Колко пъти ще ги броиш, човече?!- възмути се руснакът.- Повече няма да станат!
- Чакаи, чакаи!-продължи да борй Югото и въздъхна.- Знаеш ли колко маслинени дървета съм обрал за тези пари?! Като маимунка съм скачал от клон на клон! Веднъж за 5 маслинки чорбаджиията- негова кожа гръцка- ме накара да се покатеря на върха на дървото! За малко да си счупя главата!...
- Малко не ми се вярва!- ухили се събеседникът му.- Дебела глава като твоята лесно не се чупи! - Той прибра балата с пари във вътрешния джоб и добави- Е, успех, приятелю! Приятно прекарване.- Той му стисна сърдечно ръцете и подхвърли.- Все се каня да посета Америка и още не съм се наканил. Предай много поздрави на Ню Йорк от мене. И ми изпрати картичка!...
................................................................................
- Знаете ли кои автобус да хвана за Манхатън?- запита Югото възрастният мъж с униформата.
- Вземи онзи автобус. Той е директен до острова.
Югото поблагодари и помъкна тежкият си куфар към чакащия автобус.
- Колко е билета?- запита той шофьора, които дремеше зад кормилото.
- Хъ...- само отвърана чернякът. Той не беше разбрал нито дума.
Югото се намръщи и повтори въпроса си. Шофьорът само се почеса умно и рече " Хъ.." отново. Югото се вече беше приготвил да му удари една цветиста родна , когато на помощ му се претече една стара жена.
- Дочух акцента в гласа Ви!- рече мило тя на руски се усмихна.- Откъде сте?- Тя не изчака младежа да и отговори и продъли да трака...- Вярвам че говорите руски!
- Аз съм от Югославия- рече Дани.- Току-що пристигнах от Рим...
- Къде искате да отидете?
Югото и показа адреса. Жената се усмихна отново и се приближи до шофьора и му каза нещо, което Дани не разбра.
- Какво му каза?- учуди се Югото.
- Живея от 30 години в Бруклин. В блока ми половината са черни.- Тя се усмихна и добави- Не се бои! Аз бях същата, когато доидох.- Бабата замълча за секунда, което беше истинско чудо и се замисли.-Дори и сега понякога имам проблеми с тях. Така лошо говорят англииския, че нищо не можеш да разбереш! ядат половината от думите, а после иди и ги разбери какво фъфлят!
- Запитаи го колко е билета.
Бабата се приближи отново до шофьора, които се беше пробудил окончателно и нагъваше някаква кръгла закуска, която Югото не беше виждал никога преди това- после разбра че се нарича " мафин "- и сърбаше шумно кафе.
- 16 долара- върана се бабата.- Имаш ли дребни?
- За дребни имам, колкото искаш!- ухили се на свой ред Югото и измъкна балата със дребни.- Благодаря ти, бабо...
Той помъкна куфарът към края на автобуса, а възрастната жена го последва по петите, не спираики дори и миг да говори...
- ... следващата спирка...той едва успяваше да задържи очите си отворени.- ...
сбогом, момче- помаха е ръка бабата- аз ще трябва да се прехвърля тук...Всичко добро...
Младежът не чу последното, защото очите му се бяха затворили и той тихо похъркваше.
Югото се усмихна в съня си.Той беше попаднал в Страната на Пепеляшка...
..............................
- О, човече! Не мога да повярвам, че съм в Америка! – Борис беше опрял лицето си до прозореца на огромния Меркюрий. Оковите на ръцете му изчаткаха, когато се опряха до студеното стъкло. До него стоеше слабо момче с късо подстригана коса. То също имаше белезници на ръцете си, които приличаха на кокили отстрани. На предната седалка бяха шофьорът и детективът от Емиграционните власти. Между предната и задната седалка имаше дебело прозрачно стъкло, също като в банките. То беше бронирано. Ако погледнеше отвън колата, никога нямаше да кажеш, че в нея пътуваха арестанти. Тя по нищо не се различаваше от останалите коли, с изключение на зелените номера отзад с голямото “М”. дори нямаше полицейски буркан на покрива си...
Меркюрито пъплеше бавно по задръстената с коли “Бродуей”. Шофьорът натисна клаксона отново и с циничен знак подкани водача пред него да побърза. Делото в Емиграционния съд беше насрочено за 9 часа и те закъсняваха. Детективът започна да ругае. Светофарът пред тях светна червено и те заковаха до витрината на луксозни спортни коли.
- Виж! Курвет! – очите на Дани почти изскочиха от възбуда. – На бас се ловя, че е последен модел! Дори не съм виждал такъв още!
- Страхотен е! – преглътна възбудено Борето. – А какво ще кажеш за Поршето до него?
- Порше – Кареро! Жълто! Това е моята мечта, приятелю... – Югото въздъхна и лицето му помръкна. – Само в мечтите ми...
- Аз бих взел тази червена кола със свалящия се покрив. Истински звяр е!
- Додж Вайпър – рече авторитетно Югото. Той беше запален по спортни автомобили. Знаеше почти всяка марка и производител... – Тя е една от най-бързите спортни коли! 100 километра вдига за 4.5 секунди. Истинска хала е! Само Ферарито ще я бие!...
Меркюрито най-после премина Канал Стрийт и почти се измъкна от задръстването.
- Какво е това? – запита Югото детектива.
Трима мъже бяха застанали с ръце, опрени на стената на мръсна жълта сграда, а около тях възбудено щъкаха полицаи и цивилни детективи.
- Какво са направили? – повтори той.
Детективът свали малко тъмното си стъкло и запита нещо полицая.
- Наркотици - рече просто той и вдигна стъклото нагоре. – Пипнали са ги да продават наркотици на ученици.
- Дупе да им е яко! – ухили се шофьорът – Ще им лепнат 20 години!
- За 20 години не знам – подсмихна се детективът - но скоро няма да видят бял свят! Съдията ще им съдере кожата, когато разбере, че са продавали наркотици близо до училището.
Той видя недоумението изписано на лицето на Югото и добави – Ако те пипнат, да продаваш наркотици до 100 метра от училището, престъплението ти носи двойна наказателност. Така че, ако присъдата му носи 10 години лишаване от свобода, то значи ще лежи 20!
- Вместо да го лишавате от свобода – предложи Югото – по-добре да го изпратим в моята любима комунистическа страна. Няма да издържи дори и един ден. Басирам се, че ще се обеси на втория ден!...
Дългата черна кола влезна в подземието, където на 11 етаж се намираше Емиграционния съд.
- Оттук! – посочи пътя детективът. – И не се опитвайте да побегнете – той потупа по пистолета – Далече няма да стигнете...
Югото въздъхна дълбоко и закрачи като животно пред своите мъчители... Тълпата пред асансьора се отдръпна, сякаш бяха прокажени.
- Кои са, мамо? – попита тихо малко момиченце.
- Тихо, майче! – скара се майка му и го шляпна меко по дупето. – Това са лоши чичковци!
Момиченцето пъхна големия си пръст в устата и го засмука.
“Лошите чичковци” влезнаха в асансьора, последвани по петите от детективите. И като хрътки, които преследваха заек, нямаха милост. Вратите на асансьора се затвориха и той понесе двамата югославяни към неизвестното...
........................................................................................................................

- Ей! Пристигнахме! – разбута го грубо шофьорът – Последна спирка! Ставай, дявол да те вземе!
- Къде сме? – разтърка си очите Югото.
Само той беше останал в автобуса. Дори и учтивата бабичка, която му помогна, беше слязла. – Къде сме? – попита отново Дани и изпъшка.
Този път черният шофьор го разбра и му посочи светещият надпис.
- Манхатън, Гранд Сентрал. На 34 улица... Последна спирка... – започна да избутва той Югото към изхода.
- Добре де, добре! – ядоса се югославянинът. – Разбрах. Не съм идиот! Той завлече куфара след себе си – Не се бой! Няма да спя в глупавия ти автобус!
Черният шофьор изруга нещо под носа си като “Проклети чужденци” и затвори вратата на автобуса.
Младежът остави куфара до стената и извади разръфаното си тефтерче, където беше записал адреса на приятеля си.
- Извинете, как да стигна до 386 Запад 39 улица? – запита той девойката, която тичаше с уокмен на ушите.
Тя спря, продължавайки да тича на място и погледна в тефтерчето.
- Хванете тоя автобус – посочи тя и след секунда беше се изгубила в тъмното.
Югото се затича с тежкия куфар към автобуса Слава Богу имаше доста хора, чакащи да се качат. Когато пристигна имаше само трима останали преди него.
- Дайте да Ви помогна! – рече мъжът, който току що беше пристигнал. Той беше на около 30 години и с приятно лице.
- Благодаря Ви.
- Къде ще пътувате?
Югославянинът посочи адреса.
- Има много спирки до там. Аз ще ви покажа къде да слезете.
Мъжът пусна две монети в кутията до шофира и мина назад.
- Колко струва билетът? – попита Югото.
- 1.50, но приятелят Ви плати за Вас.
Дани премести куфара назад, за да не пречи на хората, които минаваха.
- Вие платихте за мене – и подаде 2 долара на мъжа.
- Но, моля Ви – отблъсна той парите – приемете го като приятелски жест от моя страна.
- Благодаря Ви. Вие сте добър човек.
- Вие имате източноевропейски акцент. Откъде сте?
- Югославия.
- Вашата страна има много добри футболисти. Вие трябваше да играете на финала на Европейското първенство, но Ви замести Дания.
- Да, заради проклетото ембарго. Никой не иска да играе с “убийци”! – очите на югославянина потъмняха. – А Вие от къде сте?
- Рио Де Жанейро, града който никога не заспива!
- Най-гостоприемната страна с най-красивите жени на света. Мечтая за деня, в който ще посетя Бразилия.
- Най-интересно е по времето на карнавалите. Ще си глътнеш езика, когато видиш полуголите красавици, танцуващи самба...
- Бразилците са най-добрите играчи по футбол. Спомням си когато Пеле, най-добрия футболист за всички времена, беше спънат в наказателното поле и изравни от дузпа...
лицето на югославянина помръкна, когато беше на три годинки, баща му го изостави заради друга жена. – Бебето. Ромарио. Спомням си, когато Зико изпусна дузпа срещу Аржентина на световното по футбол във Франция. Беше на полуфинала.
- Това беше прощалния му мач. Бразилия изгуби, но неговите почитатели, които носеха Зико в сърцата си, му простиха за изпуснатата дузпа...
Ето, там е Вашата спирка.
- Благодаря Ви много. Приятна вечер.
- Приятна вечер и на Вас.
Бразилецът помогна на югославянина да свали тежкия куфар.
- Успех, приятелю. Дано всичките ти мечти да се сбъднат!
Бившият войник вдигна ръка, за да помаха на бразилеца за сбогом.
“Приятен човек” – помисли си той и сърцето му се изпълни с топлина. Едно жълто такси се закова на метър пред него и почти го накара да подскочи...
- Такси, господине! – изфъфли със смешен английски акцент индиецът.
Той имаше голям кафяв тюрбан на главата си.
- Не, благодаря Ви.
Индиецът изпсува на хинду и натисна педала.
"Проклети чужденци! Първо вдига ръка, а после не иска такси! "
Той даде газ и премина на червено, оглеждайки тротоара за махащи ръце. В къщи го чакаха 7 гладни гърла...
Югославянинът мина покрай една пицария. Около масите бяха насядали няколко млади момчета – изглеждаха латиноамериканци. От време на време някой ставаше, грабваше кутията с пица и се затичваше като хала навън.
“Това е работа за мен! – помисли си Югото. – Не ти трябва много английски, а и дори могат да ти дадат парче пица за обяд!”
Той погледна завистливо момчето, което нагъваше вкусно парче пица. Беше с гъби и зелен пипер – неговата любима. Устата му се напълни със слюнка и той с нежелание подмина... За последно беше ял в самолета, преди няколко часа. Дадоха им някакви малки сандвичи, които повече му раздразниха стомаха, отколкото да го напълнят...
Разбира се той имаше още 42 долара в джоба си, но не можеше да си позволи да харчи излишни пари. Особено, когато парче пица струваше 3.75. той преглътна слюнките си и продължи напред по 39та улица.
Номерът 386 беше дълга, триетажна кооперация. Югото намери звънеца на апартамент 4Д и позвъни.
- Кой е там? – попита някой на английски.
- Казвам се Дани. Търся приятеля си от Югославия. Тони. Тони Савич.
- Имате грешка. Позвънете на домоуправителя. – изпука отново гласът във говорителя и заглъхна.
Югото натисна звънеца с надпис “Домоуправител” и зачака. Прозорецът на апартамента на първия етаж вляво светна.
- Кой е там?
- Търся приятеля ми от 4Д. Тони Савич. Навярно се е преместил. Бихте ли ми дали новият му адрес?
- Новият му адрес е 225 Варик, Централният затвор. Арестуваха го преди три седмици за наркотици!
- Не може да бъде! Сигурен ли сте?!
- Повече от сигурен. Бях тук, когато го забраха с камионетката!
- Знаете ли някой евтин хотел, където мога да отседна за нощес. За 10-15 долара на нощ.
- Ти да не си си изгубил ума! Това е Манхатън! – домоуправителя захлопна прозореца и лампата угасна.
Югото въздъхна дълбоко и помъкна куфара след себе си...


© Kolio Karpela Всички права запазени.