Виждали ли сте врата в стената, и в процепите светлина? Тя е без претенции, просто себе си е, но минеш ли през нея се връщаш непознат......
Навестяваше я едно такова спокойствие и една носталгична тъга. Пиеше водка с тоник и през гъстите ресни на дъжда се взираше в очертанията на две патици в езерото – за тях това беше може би голям купон – обградени от вода. Всъщност меланхолията и носталгията са хубави чувства но само ако ги изпитваш от време на време.
Нищо не бе променено – сега седеше на същата маса на която седеше последния път, като ученичка – пак беше дъждовно, и патиците по същия начин си правеха баня. Пак бе сама навън на маса за двама защото всички се бяха изсипали вътре, все едно този ранен есенен дъжд ще направи дупки в телата им. Тя не се страхуваше от дупка в тялото и без друго си имаше вече една - в душата. Дори не беше точно дупка, бе центъра на вселената на едно голямо нищо.
Слушаше Placebo – Twenty Years, само една и съща песен – точно толкова бяха минали от последния път когато стоеше тук - сама в дъжда, гледайки патиците в езерото – времето бе спряло за това място, можеше ли за миг да си представи че е пак на 14 – полудяла от любов, пак пиеща водка с тоник но от поза, не и от необходимост, като сега. Тогава това да бъдеш лош бе нещо наистина вълнуващо, най-интересното нещо – да бъдеш бунтар и извън правилата. С цялото си поведение крещиш – Аз съм дивачка! А вие?
И сега бе полудяла но не и от любов, дори не знаеше дали бе полудяла, но съвсем бе игнорирала нормите, прекалено бе освободила действията и мислите си. Дали действително свободата е мигновено чувство създадено от въображението на мозъка? Ако е така значи нейния мозък бе съставен само от въображение. Чакаше един човек пак като тогава, но...нещата сега бяха различни – защото вече не можеше да обича никой друг толкова силно колкото себе си. А беше толкова красиво тогава – колко бе очарователна любовта и колко истинска ...Love is…kisses in a bean bag chair the two of us with no one there. The moment that I climb the stairs and hold you in my arms until we make love. Waiting up to see your face or kissing in the morning rain. The only thing that keeps me sane is at the end of the day I’ve got you. You are my secret place, where I can be my self. You make me laugh like nobody else. Even though our circumstances changed our love still remains keep me on the ground still you help me fly. You taught me to be patient, I taught you to rely, so no matter what tomorrow brings we got the simple things…’Cause…Love is…Едно писмо – оръфано и пожълтяло от годините, готино но смачкано, притрито и съвсем изконсумирано от времето. Напомняше й за едно изплашено момиче, съвсем различно от нея сега – момиче, което сякаш никога не бе било – или е било един сън, безвъзвратно загубено, завинаги.
Тя излезе през Вратата в Стената и никога не се върна повече, или се върна друга. Защото човекът, който се връща през Вратата в Стената никога не може да бъде същия, като онзи, който е излязъл през нея.
Толкова много години отминаха и все пак – какво стана там от другата страна на възприятието й. Това бе свят – жалък наистина, но затова пък неин – който очакваше да види преобразен в нещо съвсем различно. Този свят не беше нито хубав, нито лош, беше – прост.
Бе – Инисвитрин или Гласберг.
Зададе се – още от далечината я видя, помаха й – усмихна се. Наближи, спря се до нея и докосна с върховете на пръстите си скулата й – плъзна ги надолу – бавно, мина по бузата й спря се на брадичката, докосна еднократно устните й. Като ритуал – винаги по един и същи начин.
- Не съм идвал тук. – каза като седна - Изглежда някак в застой. Все едно всички са замръзнали. Какво пиеш – водка ли? И коя ти е – май си взела голям напредък, как ще те стигам. Хе, хе, гледай онези патки там – май се забавляват. Абе тук има ли жива душа, отивам да си взема бира докато дойде някой сервитьор ще почина.
Последна глътка водка, леда не беше се стопил, добре се движеше из дебрите на фенството си на алкохолната индустрия. Искаше й се да стане катаклизъм, нещо да се случи. Не бива всичко да е толкова еднакво. Стана и тръгна към езерото – трябваше й глътка крайност, вид нестандартност иначе просто щеше да загине, да се размие в образите и рутината на всички останали. Когато стигна бе вече мокра, изхлузи чехлите си от краката и влезе във водата. Навътре, още навътре почти стигна до патиците, за които нейното присъствие нямаше особено значение, само малко се преместиха, да й направят място. Водата бе толкова приятна. Видя го как излиза от заведението и се оглежда, търсейки я. Видя я „езерна кралица” сред патици и лилии. Втурна се към нея.
- Ти си луда. Полудя ли? – бягаше надоло и крещеше.
Какво толкова бе станало, малко ексцентричност нищо друго. И все пак всичко неестествено бе лудост, значи беше полудяла. Май само при богатите е ексцентричност, при бедните си беше чиста лудост.
- Ела тук ще те измъкна - изглеждаше наистина объркан. Ела – той беше също във водата, протегна ръката си и хвана нейната. Не му дремеше изобщо дали се мокри или не. Прегърна я.
- Какво става? Откачи ли?
- Искам да се разделим.
- Глупости, ти ме обичаш.
- Не, не те обичам. Аз не обичам никой. Никой.
- Какво ти става? Защо винаги наскърбяваш тези, които те обичат?
- Защото мъжете обичат и обиждат едновременно, винаги съм внимавала с тях.
- Никога не съм те обиждал, само съм те обичал…само съм те обичал.
- Но аз съм в стъкления свят, на стъклената планина – ще се счупи всичко около мен и ще се срина, ще се срина.
Всичко около мен е Инисвитрин, всичко наоколо е Гласберг. Аз останах там зад Вратата В Стената...Не мога да понеса обичта ти.
Той я притисна още по-плътно до себе си, целуна я. А дъждът се сипеше и сипеше и бяха в стъкленото царство на съдбата, която ги събра – два острова в една страна в Инисвитрин…в Гласберг.