автор: siromah

Ей, Юго Весела Нова Година!
- Весела Нова Година, братле! За много гини! Но не в затвора! Отвън! На свобода!
- О, да на свобода! Какво сънува, Юго - калифорниецът се наведе от леглото над него и погледна надолу. - Цяла нощ се въртеше и викаше в съня си!
- Кошмари от моето минало. Не мога да избягам от тях
Добре ли си?! Изглеждаш доста пребледнял!
Югото се изправи и погледна отражението си в огледалото. Отсреща го гледаше брадясал странник със слабо изпито лице и червени очи.
- Не се убивай, човече! За първи път ли си в затвора?
Югото се замисли. Шибан затвор! След всичките тези години отново затвор. Неговата детска мечта не беше луксозна детска играчка или дебел, вкусен шоколад. Всяка вечер след като заспиваше, той сънуваше, че се пренася в една приказна страна далеч - далеч отвъд океана. Тази приказна страна или страната на Пепеляшка - Югото дори и за миг не допускаше, че някой ще го пусне до Америка - беше достъпна само в сънищата му или във контрабандните филми, които водачи на международни камиони примъкваха тайно през границата, когато се връщаха от Западна Европа. Да, Америка беше неговата най-скъпа мечта. За нея той заплати драгоценно - цели 8 години от своята младост. Ето, отново затвор. Разбира се, тук беше като хотел, в сравнение с военния затвор в Югославия. Но затвора си е затвор. Дори и златната клетка е клетка - няма нещо по-скъпо от свободата. По-добре гол, но сокол - казва поговорката и с право.
- Горе главата, Юго. - опита се да го окуражи неговият съкилийник. - След няколко години ще си навън, на свобода! Знаеш ли колко много хора са тук за убийства, въоръжени обири, покушения и изнасилвания. Някой от тях имат доживотни присъди!
- Да - поклати с глава Югото, усмихвайки се горчиво - Моето престъпление в клас Б, което означава, че мога получа максимално 10 години.
- Не, човече! Ако си чист и не си имал криминално досие, прокурорът няма да иска максимално наказание. Може би ще ти дадат 5-6 години в най-лошия случай. След 3 до 4 години ще си навън на свобода!
- Мога само да се надявам, приятелю!
- Моли се, моли се от дъното на сърцето си. Иисус ще ти помогне!
- Ако преди една година не бях получил отказ на интервюто за политическо убежище, може би нещата щяха да се развият друго яче. Само дето си потроших парите по адвокати. Силверберг беше моят адвокат, немски евреин. Всичко ми обещаваше, дори ми сваляше звезди посред бял ден. Такива сладки обещания, че ме накара да се почувствам американец. А после интервю и отказ. Почувствах се като че ли съм паднал в деветия кръг на ада. Знаеш ли колко му плащах на час? - усмихна се той горчиво.
- Колко? 50 долара на час?
Югото поклати отрицателно глава.
- Още?
- 80?
- 150 долара на час.
- Наистина ли? Не се шегуваш нали?
- Никакви шеги. Още ме боли сърцето, като си помисля как съм отделял залъка си, за да спестя тези пари - Да не смея да си купя дори една кола или сандвич, дори всяка сутрин карах колелото за да не плащам за метрото - и защо?! Да му напълня гушата на този кръвопиец. Колко съм бил сляп - въздъхна дълбоко Югото. - Мислех, че Америка е приказна страна. А то какво?! Беше истина, само че с една разлика - Америка е за американците! Ако си емигрант всеки ще те тъпче в калта, никога няма да се измъкнеш от блатото на мизерията и безправието.
- Какво работеше в Ню Йорк?
- Когато пристигнах не знаех бъкел английски. В джоба си имах само 20 долара, но не се бях отчаял. Първо за да не умра от глад събирах алуминиеви канчета от кола и ги връщах до вторичните суровини за 5 цента едното. Едно нещо харесвам на Ню Йоркчаните - никой не го е грижа какво правиш. Ако бях в къщи и хората ме видеха да бъркам в кошчетата, щяха да ми се подиграват и да ме освиркват. Нямаше такова нещо от Ню Йоркчаните. Някой дори ме съжалиха и ми дадоха някоя и друга стотинка. Понякога в кошчетата за боклук намирах едва наченат сандвич. О, Боже мили! Често заставах пред витрините на скъпите ресторанти и сладкарници и наблюдавах гората, които бяха насядали вътре и се наслаждаваха на вкусната храна. Устата ми се пълнеше със слюнка и се замечтавах дълбоко за деня, в който аз ще седя на една от тези маси и ще опитвам всяка една от вкусотиите, които предлагат вътре. Ах - въздъхна Югото. - Както и да е… Един ден срещнах случайно един сънародник - Роман Лилич, ако не се бъркам се казваше. Той беше от старите емигранти, избягали навремето - той ми разказваше как откраднал кола и счупил бариерите на италианската граница, за да се добере до свободна земя - колко беше истина и колко лъжа - един Господ знае /някой дори казваха, че бил таен агент на ДС, изпратен в Америка за да разедени Югославската емиграция/. Роман, който по думите му беше завършил минно-геоложкия институт в Белград и университета за журналисти в Париж, работеше като чистач във Рокфелер център. Нещо не се връзваше. Между другото той говореше седем езика. Както и да е, едно нещо беше сигурно - горкият човечец, който живееше като самотник от 30 години, беше започнал да кукурига. И то не малко! Не искам да спомена лоша дума за него, но след една седмица, когато му станах скучен, той реши да се отърве от мене и ми намери работа в някаква бензиностанция в Бостън. Руски евреин, разбира се. Кой друг ще има пари да купи бензиностанция. Това беше моята първа работа в Америка. Работех като вол - без да свия крак 15 часа - от сутрин до вечер, от тъмно до полунощ. Беше в средата на януари и температурата често падаше под нулата. Ленивите американци, ги беше страх да измъкнат дебелите си задници от колите, за да заредят бензин. Това беше моя работа и на моите приятели - две украинчета и един поляк. Мога ли да те запитам нещо, братле?
- Кажи, Юго.
- Колко часа можеш да издържиш навън в средата на зимата в един мразовит и ветровит ден?
- Може би 20-30 минути. Най-много.
- А можеше ли да си представиш как аз издържах?! Най-лошото беше в началото, докато краката ми замръзнеха. После беше лесно имах чувството, че вървя на кокили. И така до вечерта до полунощ. Квартирата не беше далече - малък, едностаен апартамент, който се беше превърнал в казарма - моето легло или по-точно матрак № 9 беше в далечния корнер. Аз бях толкова изморен, че се тръшвах на земята и заспивах като заклан. Дори и с топ не можеше да ме събудиш.
- Колко пари ти плащаше?
- 150 долара седмично, храната аз трябваше да си купувам, а освен това удържаше по 30 долара седмично за спането.
- Ама, че кучи син! Той ти е скъсал гърба от бачкане!
- Бачкане за бачкаторите, но след 3-4 дни аз му открих цаката.
- Какво направи?
- Една от колонките беше много стара и имаше от тези старите механични цифри. Нали знаеш, като зареждаш бензин те се въртят. Та както и да е. Идва клиент и иска бензин за 5 долара. - Югото намигна многозначително. - Знаеш ли по какво си приличат 5 и 3?
- Какво? Не мога да се сетя.
- В долната си част двете цифри си приличат. Та аз залепих едно парче непрозрачно тиксо в горната част на цифрите. Така, че клиентът вижда само долната част от цифрата!!!
- Ама че си дявол, Юго!
- Какъв дявол?! Дяволът се е учил при мене на лъжи и измами!
- Какво стана с работата?
- За една седмица направих 1000 долара по моята система. Мисля, че беше неделя. Идва руския евреин - от тях по-скъперници няма да намериш на земята - и ме пита дали си харесвам работата. Казвам му, че са ми измръзнали краката от студа и повече не мога да изтърпя.
“Плати ми - искам да се върна обратно в Ню Йорк.”
“Какъв Ню Йорк - разфуча се кръвопиецът. - Аз съм платил за тебе 500 долара и няма да мърдаш, докато не си ги отработиш! Иначе ще подам до емиграционните власти и ще те депортирам обратно в Югославия.
- Неговата мамица - изруга затворникът - На такъв с радост бих му извил врата като на пиле!
- Както и да е. Трябваше да работя още три седмици, за да мога да си изплатя 500 долара, които той беше платил на Роман, понеже му беше намерил работник.
- Такова нещо не бях чувал в живота си! Значи Юго ти струваш 500 долара.
- Аз съм важна птица!
- Я си отвори устата! Искам да ти прегледам зъбите. А сега клекни, стани. Кашляй!
- Какво правиш?
- Да не искаш да платя 500 долара без дори да съм прегледал стоката си?!
Югото чак сега загря и смя до корем.
- Ама, че си майтапчия!
- Та какво стана с бензиностанцията?
- След три седмици отивам при евреина и му казвам: “Вече ти се издължах. Сега ми дай паспорта и аз по моя път, ти - по твоя!
А той сбръчква чело и казва, че 1500 долара липсват в касата. Аз съм ги бил откраднал! Аз се разгневих толкова много, че ми идваше да го сграбча за гушата. Той измъкна от някъде пистолет и ми каза: “Само се опитай да ме докоснеш и ще ти пръсна черепа!” не знам от къде в ръката ми се беше появил някакъв ключ - от тези големите, които механиците ги използват за камионите.
- И какво се случи?
- Не знам докъде щеше да отиде, но слава Богу полячето влезна и ни разтърва. Поседнах малко да се успокоя - ръцете ми трепереха от гняв - не знаех какво да правя. Мислех си да причакам кръвопиеца някоя вечер и да му светя маслото. Но за такава смрад не си струваше да лежиш в затвора. Както и да е- евреинът искаше да му възстановя липсващите 1500 долара или да му работя още 12 седмици - 10 за парите, плюс още две за квартирата и храна. Спомня6 ли си малкият трик който бях открил?
- Да, номера с 3 и 5.
- От този номер бях събрал около 3000 долара.
- По дяволите! Голям мошеник си!
- Хе, хе! Както и да е - та давам му аз 2000 долара и той си глътна езика от почуда. “Ама ти - казва той. - нямаше никакви пари, когато дойде. Откъде ги взе?
- Ти не се безпокой - му казвам. - Върни ми сега паспорта и всеки да си поема по своя път. Та ето как завърши първата ми работа в Америка!
- Какво работи, когато се върна в Ню Йорк?
- Един приятел, по-скоро сънародник, отколкото приятел, ме закара на борсата, където безработните чакаха някой да дойде и да ги забере за работа. Дойде един такъв пърхат - нали ги знаеш с черните шапчици и дългите бради - и ни подбра най-младите и най-здравите. Отвози ни в някаква фабрика в Бруклин, където опаковахме стъклени чаши и подноси от Румъния. Фабриката дори имаше малък пристан - корабът оставаше на котва и кранът сваляше контейнера със стоката. Ама, че мафиоти!
- Какво имаш предвид?
- Кристалните сервизи и чашите идваха от Румъния. Ние ги разопаковахме от кашоните, после слагахме нови етикети - Направено в Америка и хоп - цената от 2 долара - /да речем че е платил 2 долара за сервиза в Румъния/ - скочи на 50. Ето така се печелят пари!
- Юго, Юго. Ама че си глупав! Дядо ми казваше, че от работата се става гърбат а не богат!
- Така или иначе беше Коледа и ми трябваха пари за празниците. Исках да изпратя малко пари в къщи, за да помогна на болната ми майка и малкото ми братле. След тази работа бях за кратко бояджия, после се преместих в Джорджия.
- Къде? В Атланта ли?
- Не, Савана, на брега на океана Чистих нощно време магазини в една голяма компания. Така лъскав правех пода, че, че направо да ти стане жал да стъпиш на него. Всички менажери бяха доволни, докато един ден като гръм от ясно небе идва босът до мене и ми казва:
“Уволнен си! Вземи си нещата, от тази вечер имаш заместник!”
В първия миг не можах да повярвам на ушите си.
“Да не би да има някаква грешка?” - го питам на полски
“Грешка няма - клати с глава полякът. - От офиса на корпорацията ни наредиха да уволним всички нелегални работници, защото емиграционните власти давали големи глоби, на компаниите, когато залавяли хора без позволения за работа.”
“Кога ще получа чека за последните две седмици? - го питам.”
“Другата неделя - казва. - Ще ти платим, когато платим на всички!”
- Какво стана? Плати ли ти?
Югото изруга.
- 750 долара, братле. Изпих една студена вода. Това е единственото, което ми остана!
- Защо не позвъни в Департамента по Труда?
- И какво? Кой съм аз?! Нелегален югославянин без право на работа! Десетки американци стоят без работа, а аз им отнемам залъка от устата! Само като чуят, ще ме разбият! Ще позвънят на емиграционните служби и ще ме депортират за трети път!
- Без майтап? Те те депортираха преди?
- Да, братле. Първият път в средата на януари 1990 година, а втория в края на март 1995 година. Аз съм черна овца, братле!
- Защо не си потърсиш някое момиче и не се ожениш? Знаеш ли, че американските девойки обичат много чужденците. Само като чуят сексапилният ти акцент и ще те лапнат като топъл хляб!
- Не, братле, аз съм грозен като смъртта! Виж! Кой ще се ожени за мене?
- Пусни обява в Интернет. Ти сам ще се изненадаш колко много девойки ще ти се обадят! Знаеш ли има много пълни девойки, които трудно могат да си намерят приятели. Толкова са зажаднели за секс, че ще те изядат с цървулите! Или някоя стара мома. Учителка, 30-40 годишна, която е самотна и иска да създаде семейство. Зная едно бразилче, хубаво момче - само едно не му харесвам - беше слаб пияч - та това бразилче се ожени за стара мома, която работеше като учителка. Момчето стиска зъби и трая старата чума три години, докато си взе зелената карта. После подаде молба за развод и я ритна под опашката.
- Не искам да си играя с чувствата на другите! Знаеш ли аз съм израснал без баща. Майка ми се омъжи за втори път. Да живееш със чужд човек в една къща е като да се опиташ да сучеш мляко от чужда майка. Не искам такъв кошмар да се повтори с моите деца. Добре. Ще се оженя. Ще направя деца. Тя няма къде да мърда. После след 3 години хоп и развод. И какво?! Още ли нещастници да правя? Един е достатъчно!
- Никога не съм се замислял. По дяволите, ти си прав! Аз бях омъжен за чудесна девойка, местна. По-точно половин хавайка, половин японка. Баща и е от Осака, майката си трака. Миналият месец подаде молба за развод. Жалко за дъщеря ми! Ще ми липсва.
Кой казваше, че затворниците са безчувствени като камъни?! Една топла сълза се отрони от окото на престъпника и се затича надолу по бузата му.
- Съжалявам, приятелю! Какво се случи?
- Жена ми си намери млад любовник. Поне си беше честна и си призна! Ей, Юго 15 години съм на тази проклета скала. И какво?! Нищо! Сега ще трябва да плащам дълговете на жена си и на кредитните карти. Плюс месечна издръжка на дъщеря ми - 400 долара. Братле, обеднях като църковна мишка! Вътре съм с повече от 20 000 долара. Когато излезна навън ще обявя банкрут и ще започна отново. Ще напусна тоя шибан остров. До гуша ми дойде от тези проклети скали!
- Истина е! Хавай е за богати хора, приятелю. Хора като тези ниски кривокраки японци с дебелите портфейли!
- Затвори вратите! - разнесе се гласът на главния сержант. - Всички обратно по дупките!
- Дявол го взел! - изруга цветисто Югото. - Вчера на новогодишната нощ стояхме цяла нощ затворени, а днес на първи януари - също! Това е ужасно, братле!
- Не го вземай навътре, приятелю! Знаеш ли ако си отвориш очите достатъчно широко, можеш да различиш истината. Пазачите имат доживотни присъди в затвора!
- Какво имаш на предвид? Те имат доход между 30 000 и 35 000 на година. Погледни ги - угоили са се като прасета, дето ще ги продаваш на Родопа за месо! Имам чувството, че ако бодна някой от тях със карфица, ще се пръсне като балон!
- Ха, ха! Дай ми 5. - усмихна се съкилийникът на Югото. - Харесвам как го каза!
- Ако си обърнал внимание, не всички са се угоили. Младите пазачи са весели, добродушни и никога не се гаврят над затворниците. Но не и старите пушки. Те са като зли псета. Захапе ли те веднъж, пускане няма! Виж сержант Браун.
- Този кучи син! Любимият му трик е да отреже телевизията и билярда след вечерята и да ни заключи. Когато преди него беше Франческа…
- О, човече, черната лейди! Тя е богиня! Всяка вечер имахме турнир по билярд! Малко от стражите са като нея!
- Какво имаше в предвид, че пазачите имат доживотни присъди - почеса се Югото. - Нещо не го схванах.
- Много просто, Юго. Да речем ти си тук за кражба на кола. Дават ти 5 години, лежиш си г и си навън, на свобода. Но не и пазачите. Всяка вечер, всеки празник, всяка Коледа и Нова Година, ден след ден, седмица след седмица, те трябва да се върнат обратно. Отново и отново. Тяхната работа е доживотната им присъда.
- О, сега разбрах! Ама, че съм глупав! - плесна се по челото Югото.
- Та си говорехме за сержант Браун. Може би той не е лош човек. Представи си го като “новобранец” когато започва работа в затвора. Навярно е бил добър човек, но шибаните затворници започват да му играят по нервите. Днес мръсен трик. Една частица от добродушието му и усмивката му се стопява. Утре отново някакъв подъл трик. Друга част от неговата душа загубва своето великодушие и човечност. И така ден след ден, година след година, докато той се превръща в задник! Истински задник!
Югото въздъхна.
- Горкият сержант Браун! За нищо на света не бих искал да съм на негово място!
- Само за секунда си помисли, че си сержант Браун. Ден след ден се връщаш на шибаната работа, за да видиш същите омразни физиономии. Няма празник. Няма Коледа. Няма Нова Година. Разбито семейство. Нещастен брак. Жена ти те напуска. Оставаш самотен. Година след година се търкалят и с всяка нова година нов слой на омраза, ненавист и жлъч, обвиват раненото сърце.
- Прав си. Психическото натоварване е огромно. Разликата между тях и нас е, че са “добре платени затворници”.
- Не забравяй и храната. Те ядат нашата храна. Затворническа храна. Разбира се не оскъдните дажби, които се полагат на затворник, но 4-5 пъти повече. Дебелият пазач от утрешната смяна е толкова стиснат, че не иска да си развърже кесията, за да си купи закуска и яде от затворническата храна.
- Колкото до “яде” не знам, но съм го виждал да се тъпче като поп по време на празници. Направо е като ламя. Като си отвори устата направо да те хване страх - може да изяде цял вол и пак ще бъде гладен!
- И сок. Сок на корем. Джус за дебелия пазач.
Югото започна да се смее като луд и да рита с крака.
- Какво се сети?
- Спомняш ли си, когато бях в другата сграда Анекс 2, веднъж играех шах с пазача. Беше към 2 часа и затворниците се връщаха от учебния център. Когато идваш отвън, трябва да рапортуваш на гарда и да вземеш обратно своята карта, която оставяш сутринта. Така пазачите знаят кой липсва ако не се завърнеш до проверката. На масата до таблата със шах седеше кана със сок. “Може ли да си налея един сок? - попита един от затворниците. Пазачът се беше съсредоточил във играта и само кимна с глава. Първият затворник си наля сок в чашата. Преди да остави каната обратно, друг бандит я пое от него, после трети… Всички затворници се възползваха от случая, че пазачът се беше вдълбал в играта. Когато най-после той направи своя ход и вдигна глава от шахматната дъска, лицето му пребледня.
- Какво направихте, бре, изроди?! Изпили сте сока до дъното, кретени такива. Ще ви разкатая мамицата. Ваща кожа, какво ще пия аз сега?! Дори и капчица сок не е останало!
Нещастният пазач. Той толкова се беше разстроил за загубата на скъпоценния сок, че загуби концентрация и аз го победих с лекота.
На всичкото отгоре спечелих един пакет цигари. “Искаш ли да изиграем още една игра - този път залогът ще бъде два пакета цигари?”
“Разбира се, защо не - отговорих му аз.
За по-малко от два часа го прегазих така както глиган гази през царевица. Лицето на пазача беше плувнало в пот, защото първо беше загубил 10 картона с цигари и второ всички затворници бяха наблюдавали играта и той не можеше да се измъкне без да плати.
- Какво стана после? Плати ли ти?
- Неговата кожа дебелашка! - изруга Югото. - Мръсника му неден пак се оказа щастлив. На другия ден след играта ме преместиха в Модул 13. Така и не видях цигарите.
- Ти си доста добър на шах!
- Не, все още се уча - скромно отвърна Югото. - Знаеш ли, че играя шах от 5 годишна възраст. Моят втори баща ме научи. Помня, че когато бях на 8 години, го бих за пръв път. Той се изненада толкова много, че обеща да ме заведе на кино, ако го бия още 1 път. Бих го не един път, а още 3! Така си спечелих кино, сладолед и пуканки. Като ученик често участвах по шахматните олимпиади. Нашето училище се класира веднъж на първо и три пъти на второ място.
- Юго, толкова си наплашил всички, че никой не иска да играе с тебе. Нещо не е в ред главата ти, приятелче. Освен победи, друго нещо не знаеш. Винаги печелиш, копеле недно!
- Не. Аз също губя много игри. Преди една седмица играех шах със Поко. Той е тук за убийство. Той хванал приятелката си с някакъв тинейджър в леглото и първо му отрязал оная работа, а второ го изхвърлил през прозореца.
- Високо ли е било?
- Само 12 етажа! Само като си представя, че падаш от такава височина и ми се завъртява главата. Горкото момче станало на кайма. Та ние играем с Поко, а край нас застанал Матюсън, моя съкилийник. Поко беше в много затруднена позиция. Моята пешка беше на един ход от произвеждането на кралица. Поко се беше замислил дълбоко, но така или иначе изход нямаше.
“Защо не мръднеш офицерът? - предложи Матюсън.”
“Някой да те пита за съвет?! - преряза го остро Поко. - Затваряй си устата или ще ги напълня с кръв.”
“Ей, братле, съжалявам ако нещо съм те обидил. - съкилийникът ми подаде ръката си на Поко и поиска прошката му.
“Ти победи!” - процеди през зъби Поко и скочи чевръсто, събаряйки шахматната дъска. Следващият миг гледам той връхлетява с юмруци върху Матюсън. Всичко стана толкова светкавично, че не успях да реагирам. 2-3 крошета и “смутителят на реда” беше на земята. Поко започна да го рита като обезумял.
“Ей, полека, братле - опита се да го успокои пазачът, който беше на съседната маса. Едва го удържахме! Як е като бик! И знаеш ли какво беше най-комичното?
- Какво?
- Капитанът на другия ден изпрати и двамата до ареста. Горкият Матюсън. Той беше добър съкилийник.
- Стъпи назад - разнесе се гласът на главния сержант. Отваряме вратите за пушене. Който пуши след мене, който не да си стои в клетката.
- Ще отида да изпуша една цигара - каза калифорниецът.
- … който няма цигари, да не идва - носеше се гласът на пазача. - вземете картите със своето име.
- Глупави бюрократи - рече Югото и се зави през глава. В този шибан затвор от всичко най-важното беше твоята карта.
Югото скоро се унесе в сън, сънувайки как скришом наблюдава къпеща се в езеро девойка…
Нашият любим герой - хитрата хлебарка изскочи от дупката си щом чу, че Югото спи и се затича навън. Време беше за следобедна закуска…


© Kolio Karpela Всички права запазени.