Нека поговорим за шоколад....
Хубава, топла вечер. Слънцето почти се е скрило, облаците са като халюцинация на Пикасо, а хората са забързани, усеща се напрежението след работа, доволството пт приключения работен ден и умората, ентусиазъма за остатъка от вечерта и предвкусването на наближаващия уикенд. Движех се доста безцелно и разглеждах витрините, заслушах се в уличната музикантка. Свиреше на виолончело. Оставих й малко пари в кокетната малка шапчица, която беше оставила близо до себе си. Почти скрита, сякаш срамежливо и й се усмихнах. Очите й отговориха на усмивката ми, а пръстите й не преставаха да се движдат по струните. Край мен бродеха майки с деца, двойки, девойки, младежи, всякакви хора, всеки поел нанякъде, някои целеустремени, други като мен, повече оставяни на течението, отколкото запътили се конкретно на някъде.
Подминах сергия, на която печаха фъстъци и усетих как стомахът ми отбеляза присъствието си, определено можех да седна да похапна някъде. Озърнах се, странно, рядко вечерям навън, но сега нямах нищо против да седна под някой чадър, докато слънцето залязва, а край мен да бродят пешеходците. Много романтична представа на реалната действителност, но все пак щях да седна някъде. Забелязах ресторантчето чак, когато табелката му почти ме удари в лицето. Беше съвсем мъничка, напомняше на елхово клонче и с много елегантен почерк беше изписано “Споделено”. Част от причината да не го видя, беше, че беше на нивото на врата ми, а самият ресторант явно беше под земята и приветливи, светли каменни стълбички водеха надолу, към него. За миг се поколебах, след което заслизах, пазейки с една ръка главата си, за всеки случай. Оказва се, че няма нужда. Бутвайки дървената пурпурна врата се озовавам в широка зала, таванът се загубва някъде на горе, а аз се оглеждам, изненадана от топлината, която ме обгръща. Приятно, семпло място, с различни под вид сепарета. От единичини и двойни, до места,способни да поберат десетина, двайсет души. Край мен се появява усмихната сервитьорка и ме подканя да си избера място. Харесвам си една единична маса, любопитно поглеждайки към ъгъла на залата, където явно има още зали, маси и сепарета. Осветлението е уютно, светло, маста е от хубаво дърво, покрито със снежнобяла пкривка, ухаеща на лилии. На масата няма пепелник. Личи си, че тук пушенето е неприемливо. Допада ми. Оглеждам се и забелязвам че през две маси от мен седи друг човек. Също на единична маса. Загледал се е в менюто, цялото му внимание е в него. Изглежда млад, на повече от двайсет и шест, седем години. С къса, тъмна коса, и интелигентно излъчване, на носа му са кацнали тънки, фини очила. Явно си харесва нещо, защото затваря менюто и вдига поглед. Усещам се, че съм го зяпнала и бавно отклонявам поглед, но преди да забележа че очите му са изключително светли, нещо средно между жълто и кафяво. Почти златисти. Заглеждам се в серитьорката, която застава до него, изслушва поръчката, кимва и изчезва така бешумно, както се е появила. Залеждам се моето меню. Има толкова разнообразни ястия, че се изненадвам. Почти никое не ми звучи познато, а познатите са сготвени съвсем различно от начина, който аз знам. Решавам да подходя спокойно и тръгвам от ордьоврите. Докато аз се мотая над менюто си и представлявам класическата мъжка представа за жена, която трябва да вземе сама решение, виждам, че донасят поръчката на мъжа. Тайничко се заглеждам в чиниите наредени пред него. Изглеждат вкусно. Едното е пилешко, с малки оранжеви парченца до него, които подозрително приличат на мандаринки, другото е екзотично изглеждаща супа, със силен аромат на кимион и подправки. Третото е риба, но го предполагам само заради нещо, което ми напомня на опашка. Усещам, че съм се зазяпала отново и отклонявам поглед. Поглеждам пак и се опитвам да преценя наименованията им. Зачитам внимателно текстовете със съставките с надежда да разпозная вечерята на моя “съсед”. След малко мотаене успявам да открия точните ястия. Усмихвам се доволно и пак се заглеждам в поръчката на моят колега по самотна вечеря. Откривам, че той също ме гледа и се е усмихнал. След което посочва към пилешкото нещо, кимва и ми се усмихва.