автор: dara33

В един стар училищен двор живее едно куче. Черно съвсем обикновенно куче. Ние го обичаме. Хората дето ходят в този двор. Тя е мила и прекрасна и се казва Кара. Има големи и изразителни очи и с тях ти говори много и всичко.
Просто е куче за чудо и приказ.
Кара живеела сред приятелите си. Имала дом-една скована дървена барачка от един дърводелец. Той имал добро сърце. Хората я хранели и Кара растяла. Порастнала хубава и голяма. Много обичала децата и все се въртяла около тях. Един ден срещнала един черен мъжкар-коферман. От онези уличните, като нея- без родословие. Харесали се. Даже се влюбили. Тя родила три малки кученца. Мънички колкото шепа. Едното не издържало и умряло. Останали двете Сара и Мечо. Така ги кръстили хората от стария училищен двор. И те като децата хапвали и растяли като гъбки. Бързо, бързо. Пухкавелчета чернички. Кара все ги подканяла:
-Не се отдалечавйте от мен.
Те нали обичали белите все тичали и се разпилявали в множество посоки. Кара много ги обичала. Но един ден, нещо се случило. Мечо не се върнал. Заплакала Кара. От очите й се отронили сълзички. Сара само обикаляла и близвала нослето на майка си. Искала да я успокои. Но, уви! Кара скимтяла и плачела. Мечо изчезнал. Потънал в неизвесност. Уплашени хората решили да намерят стопанин на Сара.
-Поне тя да не изчезне така-говорели хората.
Една жена си я харесала и прибрала на вилата. Кара останала сама. Без своите мъничета. И тъгата в очите й станала непреодолима. Само скимтяла тъжно щом чуе кучешко излайване на мъниче. После разбирала, че не са нейните кутренца и се свивала на кълбо, дори не искала да се храни както трябва. Сякаш не искала да се бори. Същевременно един ветиринар дошъл и от загриженост и добри намерения я кастрирал.
-Стига бездомни кученца.
Така казал той. Лишил Кара от единствената възможност да има дечица-палави кутренца. Той дори не я попитал. Всъщност едва ли щял да я разбере. Все пак бил човек. Тя обикновен коферман без родословие. Наскоро една жена намери изгубено кутренце. Черничко. Също като Кара. Доведе го в стария училищен двор. То заскимтя. Бебчо помисли Кара за свойта майка и отиде и облиза нослето й, а после се сгуши до нея. Тя наостри ушета огледа го помириса го облиза го. Легана си до него. Дори не пипна млякото донесено за Бебчо. Всичко разбираше. Кара е необикновенно куче. Сега не е сама. Има си Бебчо и хора дето ги пазят. Хранят ги редовно. Кара е щастливо отдадена на бебчето си. Дори някое детенце, когато приближи към тях тя присвива ушета и скланя главица към него, за да го опази от всяка ръка която иска да й го отнеме. Винаги ми е било чудно, защо хората казват, че кучетата не разбират. Всичко разбират. Даже говорят. Бебчо намери майка в нейно лице, а тя намери детенцето дето просто изчезна незнайно къде. Кара е щастлива. Това се чете в очтие й. Ние също. Обичаме Кара и искаме Бебчо и тя да бъдат заедно. Всяко куче, било то и коферман- заслужава да се радва на децата си- кутренца пухкавелчета. Като Кара и всички други които имат щастието да обичат от сърце. Кара тича из стария двор. Бебчо се поклаща като мъничка топка след нея. Толкова са мили и красиви. Тези две черни кучета, които имаха шанса да се открият!