Все още бе жива с тъмния шал върху рамената
майка ми когато за първи път ми мина
мисълта да намеря край в щастието
Притегляше ме смъртта както силната светлина
в която нищо друго не виждаш И не исках да зная
не исках да науча какво направи душата със света
Понякога котаракът който ми се качваше на рамото втрен-
чваше някъде надалеч златните си очи и тогава
долавях някакъв отблясък да идва насреща ми като неизлечима
както казват носталгия
А понякога когато се чуваше от салона
долу урокът по пиано с опряно на прозореца чело
гледах надалеч над купищата дърва
как рой капки снежнобели птици се прекършва в вълнолома
и се превръща във мъгла
Неясно как съжителстваше в мен онеправданият но
може би
Вятърът бе чул в един далечен първи май
моята болка защото ето: един или два пъти
Съвършеството се яви в очите ми и след това отново нищо
Като птица преди да уловиш песента й която отминава
Потопи я слънцето в червеното на залеза си.