автор: reject_gravity

Събуждам се. Будилник ми е добрият, стар махмурлук. Но това е ежедневие. Нека не му обръщаме внимание.
Надигам празната си глава със скорост десет пъти по-малка от тази, с която предната вечер надигах чаши. Замъквам пребледнялото си туловище до компютъра. От монитора ми се зъби някаква жена, почти симпатична. Sorry, маце, ‘m not interested. И докато се усетя, проклетата машина позволява на още една жена да ми се озъби. Това не са усмивки, човече! Това си е чисто зъбене с цел реклама на Sensodyn може би... Единственото лицеприятно решение е да изключа компютъра. Не мога да допусна още една от онези да се появи на екрана с думите “О, Пухчо! =)”.
Ставам флегматично от стола и забелязвам, че явно предната нощ съм си легнал с дрехите. А те са готини, не са за изхвърляне. Цял каталог съм, заклевам се. Отивам до огледалото да се видя, да си се израдвам или да повърна от щастие... Опа... Има нещо женско в мен – цветовете, в които съм облечен. Всичко друго, братче, е masculine. Бе к’во да ти говоря... Трябва да съм мъж, а съм толкова смешен. Дебел крокодил, това съм аз. Шкембето ми е по-високо от самия мен. Краката – криви и гладки като задника на Али Макбийл. Заврял съм си зелени лещи в очите. Мозъкът ми тъне в мухъл – отново зелен. Явно това е моят стил – крокодилосексуален.
Кръвното ми веднага се смъква, когато си спомням, че стените в стаята ми са цикламени. Кой наркоман го е боядисвал т’ва бе? Но всяко зло за добро. Така откривам няколко факта за себе си – не съм ял отдавна, имам ниска кръвна захар, трябва да ям, иначе ще припадна, но няма да го направя, защото съм на диета и освен това, между другото, съм женчо. Ехе, в какъв живот попаднах... Още малко и ще запея Hilary Duff. Опа, грешка. Анатема! Hilary Duff да яде... сещате се. Аз персонално не съм й почитател. Но съм си татуирал HOUSE на носа. Защо на носа ли? Ми щото докато слушам тая музика, обичам да си го пипам. Носа, бе! Обичам да шмъркам, тате е гоуем дилър и всеки път, когато Слави Трифонов си купи бело, аз си купувам дънки. Мноо яко! Ма тряа да почна да ходя на фитнес. Дупето ми е голямо, в квартала ми викат Дженислав Лопез. А съдейки по шкембето, подозирам, че прекалявам с бирата. И това е първата добра новина за деня.
Отварям хладилника, евтина имитация на небостъргач, и припадам. Идвам в съзнание. Оглеждам се. А, такава ли била работата... Някакъв Red Bull ми е паднал на главата и аз от стрес съм колабирал. Стресът е страшно нещо, когато си женчо, ще ме погуби.
Изправям се и надниквам в хладното тяло на хладилника. На най-долния рафт лежат сирена, каквито ти дойдат на ум. Ако имаш такъв, разбира се. Следват няк’ви странни пипала, от октопод надявам се. Рибните щуротии продължават и завършват с вонящия гроб на няколко омара. Очите ми се насълзяват – не стига, че съм крокодил ами се храня с разни водни обитатели. Когато изобщо се храня...За десерт погледът ми се сблъсква с една самотна маруля. Сигурно това е дневното ми меню, зелено и изпразнено от съдържание, пълно с гола вода. Защо още не съм се удавил? Защото съм земноводно. И даже отвътре съм зелен. А кръвта ми....Тя е електрикова. От толкова химични формули във вените, няма начин да не свети.
Но все пак – къде ми е бирата? Beer? Bier? Cerveza? Няма бира, бира няма! Има кашон с Red Bull, ограден с няколко бутилки минерална вода. Край. Окончателно превърнах живота си в блато.
Разбира се в тази идилия има място за двама. За мен и моята кукла. Всичко се случва.... Дори едно изпъчило шкембе земноводно, фотосинтезиращо както правят марулите, докато са живи, може да намери своята партньорка в живота. Нали така? Макар че аз съм една глезена, богаташка, дебела, мухлясала и не малоумна, а безумна представителна извадка на обществото насред река Нил. Бих се сравнил с Форест Гъмп, но не би ли било твърде алчно? Тичай, Форест, тичай! Тичай от пародии като мен..
Но нека се върна на темата за Нея. Не бих казал, че имаше нещо истинско в тази жена. Когато я видях за първи път, изпитах облекчение, че съм крокодил. Действа ми като Лексотан. Аз поне дишам, поне съм жив. А тя... Един робот. Платиненорус. Синеок. Нескопосан опит за изображение на ангел. Анорексичен. Вонящ на мърша и Opium на Lagerfeld. С токовe по-тежки от самата нея. С дънки, по-кичозни от самата Сашка Васева. С блуза, по-кичозна от самите дънки. Но може би пак щях да се влюбя в нея, в извратения й опит да излъчва чар, стига да не беше фалшива като парите на баща ми.
Бил Гейтс е виновникът за Windows. Стадото е виновно за Windolls – програмката, обещаваща да ти спечели куклата на мечтите ти. И явно аз съм поръчал кичозна руса анорексичка на прага на смъртта. Може... Разни хора, разни идеали. Но не е възможно да съм поискал машина с гореизброените характеристики. Със сигурност съм упоменал да е жива. Подчертано жива и истинска. А не бръкма, марка “Овца”. Това е моят домашен клонинг, моята персонализирана овчица Доли, на която вълната е паднала от глад и малоумие. Господи, та тази жена можеше всеки момент да загине. Стига да беше жива. Не от невъзвратимата си слабост, а от кръвоизлив в мозъка. Точно това щеше да й се случи ако някога бе решила да използва сивото си вещество. Несъмнено – щеше да се напрегне. И от напън – да умре.
Завършвайки лирическото си отклонение, забелязвам, че куклата плаче. Явно някой й е полял с лейка косата, от там водата е проникнала през дупките по главата й и оттам се е втурнала през очите й. Що за жалък водопад. През носа нямаше как да излезе. Една кокаинова тапа стоеше на стража. А устата й просто не се отваряше – нито за храна, нито за човешки звук, нито за нещо друго, което би ми доставило удоволствие.
Недей, мое кичозно роботче. Недей, парцалена кукличке. Не плачи. Ще се дехидратираш. Ще ръждясаш. И ще трябва да те върна на Стадото, още си в гаранция. Колко му е... Windolls очакват новата ми поръчка.
Не плачи, моля те. Моля те. Не искам друга.
Остави ме да вярвам, че само ти си клонинг, а всички други са истински. Защото ако те върна и заменя...Страх ме е, че тогава ще разбера, че не само ти си била тъй празна.
Но моята Доли плачеше ли, плачеше. И аз заплаках с нея.
...И моята чаша се напълни с крокодилски сълзи...