Горчи ми… Горчи ми да си спомня колко много плаках. Всеки спомен за теб горчи.
на човека, който съм обичала повече от всичко на света
Здравей…
Сякаш минаха векове от последното ми писмо до теб. И може би е така… Година ни разделя от онзи единствен път, в който се престраших да ти напиша нещо подобно… Година… или може би две… Вече не знам. Струва ми се, че времето е прелетяло покрай мен и, макар че трябваше вече да те е отнесло със себе си, ти още си тук. В сърцето ми…
Здравей, обич моя… Иска ми се да се събуждам сутрин и да го шепна в кожата ти. Ала уви… Ти си твърде далеч от горчиво-сладката ми обич, от мен, от миналото ни. Мисля си, че вече си забравил. Мисля си, че нищо не е останало от твоите чувства към мен. Но все пак… Все пак нещо в мен подклажда греховната надежда, че може би все още ме обичаш, както твърдеше тогава. Какво се промени?! Какво изгубихме…
Аз те обичам. Не те обвинявам. Не те мразя. Не те презирам. Не искам да издера очите ти в болезнен спазъм, предизвикан от помятането на тази тъй крехка връзка, на тази тъй нежна обич. Аз просто те обичам. И знам единствено, че все още ме боли.
Горчиш. Горчиш в сърцето ми, в очите ми, в лъжите ми. Защото аз те лъгах. Всеки път, когато се срещнехме и аз те отминавах с хладно безразличие. Всеки път, когато ти дарявах някой уж случаен поглед, пълен с абсолютно пренебрежение. Аз те лъжех. Лъжех те с мълчанието си, с отказа си да говорим. Горчах сама на себе си. Горчеше ми да те обичам толкова. И продължавах да лъжа. И да мълча. И да съм уж безразлична. И всичко това толкова горчеше в устата ми, че се научих да обичам тази горчилка, да се задоволявам с натрапчивия й вкус, вместо да изтичам в обятията ти и да ти кажа колко много, колко отчаяно те обичам, колко много имам нужда от теб, колко много искам да заспя в прегръдките ти, за да намеря най-сетне утеха…
Обичах те. Тогава. И сега. Сега просто съзнавам колко много означава тази обич за затвореното ми сърце. Защото много пъти оставях друг да ме докосва, да ме милва и да ме обича. И нито веднъж не успях да обикна. Не успях да обикна с онази гореща, изпепеляваща обич, която изпитвах към теб. Аз исках да ти дам всичко. Аз искам да ти дам себе си. Сега съзнавам, че тогава ти ми дари сърцето си. А аз седях в мрака на собственото си безсилие пред тази красота и не можах да спася дори себе си.
Горчи ми… Горчи ми да си спомня колко много плаках. Всеки спомен за теб горчи. Нашето първо "обичам те" в онзи прекрасен летен дъжд. Тогава ти повярвах и те обикнах повече от всякога. Тогава повярвах сама на себе си. Почувствах се силна. Почувствах се щастлива. Нямаше значение, че зъзна. Беше ми достатъчно да се гуша в мократа ти прегръдка и да чувствам как шепнеш в косите ми.
Здравей, обич моя… Колко много те обичам… И колко много имам нужда от теб… В обичта ми към теб вече няма сладост. Тя е просто горчива, смътна болка, чувство за безкрайната празнота, която остави раздялата ни… Обичам те… И тази обич горчи в мен и в очите ми… Не искам да се връщаш в живота ми. Не искам да те губя втори път…
Обичам те..