автор: Tiranozavar

Не искам да бъда разпитвана от мъж. Мъжете знаят как да задават въпроси. А и аз не умея да ги лъжа. Когато някой мъж ме попита нещо се старая да му отговоря изчерпателно. Когато ме попита жена, винаги си измислям.

Жените са доверчиви. А мъжете резки. Затова по-добре се разбирам с тях. Усещам какво искат. И се подчинявам. Те ме харесват, защото не им губя времето. Не се опитвам да ги разсейвам, не ги задържам. А и никога не плача. Грубите мъже обичат да го правят с отворени очи. И да питат. Задават един и същ въпрос. Но по различeн начин. И искат един и същ отговор. Но с различна интонация. Грубите мъже не се задържат при мен. Винаги бързат. И мразят водата. Обичат да им мирише на мен. А аз мириша различно. Със затворени очи мога да разпозная мъжете, които са ме опипвали. В мен има нещо кисело и застояло. Затова тези мъже миришат на блато. На пипане грубите мъже са горещи и неспокойни. Мускулите на ръцете им са нервни, а кожата им е суха и грапава. Слабините им са жилави. Нежните мъже обичат очите ми да се насълзяват. Някои от тях не се осмеляват да ме докоснат. Не желаят дори да се съблека. Не искат да ме разглеждат. Но не искат и да остават дълго. Те са щедри. Оставят ми пари само, защото съм ги слушала. Понякога историите им са смешни. Тези мъже не разбират жените. Говорят за тях като за хартия с букви. Затова повечето от тях носят очила. Когато съм с такъв мъж се сещам за мама. Тя ми се караше с техния глас. И понякога ме гледа с техните очи. Тези мъже не носят душа. Думите им се изплъзват между устните като конци. Понякога конците са шарени, друг път сплетени. А думите им са объркани. Ако си ушия рокля с тях, тя ще е парцалива и шарена.

Обичам когато мъжете сядат на леглото и кръстосват крака. Това почти винаги означава, че ще ме излъжат. Някои се успокояват така. А аз се преструвам, че им вярвам. Повечето нежни мъже са самотни. Когато си тръгнат, от мястото им повява хлад. Понякога ми става тъжно и със затворени очи им пожелавам нещо. За всеки различно. Веднъж поисках да задържа един такъв мъж. Взех ръката му и я поставих на бедрото си. Исках да ме усети. Придърпвах дланта му все по-нагоре и по-нагоре. Бавно, докато огънят в мен се разгори с високи златни пламъци и бузите ми пламнат от топлината. Нищо не се получи. Мъжът продължаваше да е леден, а ръката му бе като откършена. Попитах го дали не иска да му налея вино. А той седеше с прехапани устни и гледаше в краката си. Стана ми студено. И го изгоних. По-точно той си тръгна много бързо. Не го мразех. Сложих ръка на мястото, където поставих неговата и сама се хвърлих в огъня. Чувах смеха си някак отдалеч, усещах тялото ми да се издига високо, а след това да потъва. Мускулите ми се напрягаха. Опитвах се да го върна зад затворените си клепачи, исках да обвия с колене раменете му... Но вместо това усещах само пръстите си и онази натрапчива миризма на кисело и застояло. Понякога дишането ми спира от самосебе си. Сякаш някой поставя палец на гърлото ми и ме притиска. Издавам съскащи стонове, гръбнакът ми се сковава. А също и глезените. Усещам горещината да ме залива от утробата до косата. Вратът ми се схваща и тъкмо, когато си помисля, че вече съм умряла, въздухът нахлува в гърлото и ме задавя.

Така изпратих този мъж. Беше ме срам. Не обичам играта на смърт. Така казваше мама - не си играй с ръцете на смърт. Когато бях малка харесвах този огън повече. И заспивах. Сега играта на смърт ме кара да се мразя. Мъжът не бе оставил никакви пари. Бил е честен. Почувствах се слаба и празна. Душех пръстите си и се питах дали мога да се удавя в собственото си блато. Да поема цялата си влага и да се стопя в нея. Ако това е възможно, след мен ще остане само едно кисело петно. С остра миризма.

Представях си този мъж. Виждах го как излиза от моята стая. Как прекрачва прага й и се чувства объркан. Бях го измамила. И той нямаше да се върне повече при мен. Бях издала, че не мога да му вярвам. А той бе разбрал, че не съм различна. Може би е разочарован. И сега е още по-самотен.

Затова и предпочитам грубите мъже. В очите им не мога да открия мама. А в моите очи те не виждат нищо. Понякога, след като си тръгнат, намирам по тялото си морави белези. Не ме болят. Не се опитвам да отгатна и на какво ми приличат. Някои са оставени от юмрук, а други от зъби. Някои приличат на животни. А аз не обичам хищници.

Не позволявам да ме пипат по лицето. Това е единственото условие, което поставям. Искам цветът на кожата ми да остане непроменен. Понякога си представям, че пускам лицето си в колба пълна с лед. Така чертите ми няма да се изменят. Няма да си личат дори малките бръчици около очите. А и няма да правя гримаси. Студът ще ме запази млада и недосегаема. А някои мъже обичат именно това. Настървяват се. Учудват се. И после се смаляват. Обичам момента, когато мъжете се връщат в себе си. Тогава аз не съществувам. Съществува само той. Миризмата на влага ни обгръща, а аз си позволявам да се отпусна. Обвивам силно крака около него, затварям очи и искам този миг никога да не свършва. Сякаш е Коледа. Това са единствените подаръци, които си позволявам. И единствената лъжа. Иначе не вярвам в чудеса. Затова и грубите мъже ми допадат. Карат ме да се чувствам изненадана и ме връщат в детството. Когато всичко е ново и неподправено.
Прощавам на тези мъже, че не се интересуват от мен. Прощавам им, че са стиснати. Опитвам се да им простя, че за тях чертите на лицето ми са без значение. Дядо Коледа, от своя страна, също едва ли помни имената на всички деца. Но пък той едва ли си играе на смърт.

Мисля си, че мъжете, особено грубите, никога не са вярвали в себе си. И затова никога не са били възнаграждавани като мен. Старая се да приемам подаръците от грубите мъже като празник. Някаква част от мен ме напуска, за да запали свещите, друга през това време се опитва да запее нещо красиво. Така успявам да се предпазя. Приемам, че ако дядо Коледа е Господ, то той се ражда единствено заради мен… Най-малко заради това да направи мъжете, с които се съединявам, реални.

Но Господ е глух. Никога не е изпълнявал докрай желанията. Представям си как седи във високия си златен трон върху облаците и наблюдава света като ням филм. След това реже лентата на малки парченца и избира по кои от тях да съди. Някой може да бъде осъден заради мечтите си, а друг за сънищата.

Аз ще ида в Ада заради огъня. Но няма да бъда сама. Заедно с мен ще бъде мама, а също и мъжете - нежни и груби. И животът ми ще започне отначало. Няма по-голямо наказание от това да повториш същите грешки. И по-голямо изкушение от вече направените грехове. Затова не се плаша от смъртта. Известно ми е какво ще се случи след нея. Но не зная какво ми остава дотогава.

Мечтая да срещна някой обикновен мъж, за когото да се грижа. Когато затворя очи, понякога го виждам. Той е висок, а погледът му е топъл. Най-обикновен мъж, който ме обича. И не задава въпроси. Стъпва тихо, докато аз спя. А когато се събудя, ми се усмихва. Този мъж няма да ме упреква. И няма да се срамува от мен. Сърцето му ще тупти в моя ритъм. И аз ще бъда единствената му жена. Ще го милвам по косата, когато се прибира уморен. Ще се опитвам да го изненадам. Ще бъда различна. И искрена. Ще му разкажа за онези мъже. За мъжете с нежни длани и дълги бледи пръсти. За онези с косми по гърдите и големи ходила, които стъпват тежко, а дъхът им хрипти. За мъжете, които просто ми разказват. Или просто ме лъжат. Ще призная и за игрите. За изкушението да се хвърля в огъня с грубияните. За нежността във върховете на пръстите ми, когато съм сама. Ще му разкажа за немия филм. И така ще можем да наредим лентата така, както на нас ни харесва. Когато намеря този мъж, ще мога да измамя Господ. И в Ада няма да бъде толкова самотно…
Срамувам се да призная, но аз го търся. Когато се приближа до някого, искам да усетя неговата топлина. Да го разпозная по миризмата му. Дори по сянката. Този мъж ще направи мечтите ми безсмислени. С него никога няма да затварям очи. За да не изчезне. Или да се превърне в друг…

Убедена съм, че той все някога ще се появи. И аз ще го позная. Ще усетя в погледа му какво търси. И ще опитам да го задържа. Ако е необходимо всеки ден ще се усмихвам през облаците на Господ. И ще искам по-често да се усмихва. Старците толкова рядко го правят. А Господ е най-стар от всички…

Зная, че когато този мъж се появи блатото у мен ще пресъхне. И на негово място ще се появи река. Тя няма да мирише на застояло. Нито ще бъде кисела на вкус. Ще мога спокойно да се огледам във водите й и да премина от другата страна. Където няма да имам спомени. И където ще ме чака той - единственият мъж… Там ще си запалим наш огън.

И ще помахаме на Господ да ни забележи.