автор: nenachenatDen

Замръзва посева, небрежно, едва хвърлен от мен,
ти пък се гушиш на топло и ядеш хляб развален.

Лукаво се смеят навред и със зейнала уста мляскат,
но мляскат себе си, тъй сладко, тъй задоволно...
Вихрушка, буря, град: а те пляскат ли пляскат.
Аз се заравям страхливо и осъзнато доброволно-
там при посева, дълбоко в земята си търся местенце;
зъзнещи, кални с него необварзващо голи ще дружим,
докато ти милосърдно ще се отдадеш на своето си кутренце.

Дъждът спира, слънце пеква, ама ний всеобщо все си мижим...

***
Миришеща на земя, смело казах " Да"
на червеите там в пръстта, посева ни беше кум.
Сезоните продължиха по на каприза очертания друм;
А ти мухляса патетично с приседнал залък в уста.