автор: GARVAN

Всеизвестен факт е, че човешкият живот може да стане интересен чак в края си. За някои това не е толкова лошо и дори бива посрещано като даденост, неподлежаща на промяна.
За други това е толкова плашещ факт, че те, понякога с цената на всичко, се стремят това да не им се случи. Третата и за съжаление най-голяма група хора въобще не знаят за това нещо. Причините за това са най-обикновени. Най-често срещаната причина е глупостта. Само човек, който е глупав по природа, няма потребност да гледа заобикалящия го свят с любопитство. А както е известно, любопитството и неговото задоволяване водят до придобиване на нови знания и до прогрес. Тази тема, обаче е дълга и за това с нея ще спрем дотук.
Героят на разказа ни е типичен представител на току що споменатата трета категория представители на човечеството.
За по-кратко ще го наречем господин ‘W”. Не че не бихме могли да го именуваме и господин “Y”, но е много изтъркано.
Та въпросният господин “W” водеше един напълно спокоен, равен, безметежен и следователно скучен живот. Живот, който се състоеше от прости, обикновени неща, които се повтаряха ежедневно без ни най-малка промяна. Господин”W” беше ерген. Нямаше сексуални отклонения, обаче имаше една черта в скучния си характер, която отблъскваше безотказно и малкото жени, с които беше имал по-близки отношения. Беше невероятно стиснат. Лично той предпочиташе думата “пестелив”, но за околните беше стиснат и толкоз. Проявяваше тази черта още от ученическите си години. Винаги си намираше причина да не отиде с приятелите си на сладкарница. Мисълта, че ще трябва да даде 30-40 стотинки за паста и още толкова за оранжада, го ужасяваше! По-късно, в гимназията, не пропуши по същата причина. Това му струваше безчет подигравки от съучениците, все пак това беше в годините, в които понятието “мода” в тютюнопушенето не съществуваше. Стиснатостта му го правеше еднообразен и в облеклото. Нито вайканията на майка му, нито увещанията на баща му имаха ефект. Нов панталон или риза, нови обувки и чорапи или не дай Боже нова връхна дреха за зимата – това всичко струваше ПАРИ! Не, не и не! Парите са хубаво нещо, но не и когато трябва да се харчат!
- Просто съм пестелив, това е! – Това чуваше всеки, който се опитваше да проведе с нашия герой разговор на тази тема.
Именно любовта към парите беше причината г-н “W” да се захване с професията, която щеше да му осигури прилично заплащане и безинтересен и скучен живот – счетоводството.
Работата с цифрите, значещи парични знаци, му доставяше невероятно удоволствие. Самата мисъл, че борави, макар и косвено с пари, му носеше такава наслада, че за изумление на колегите му чак не му се тръгваше от работа. Изпълняваше задълженията си с такова желание и прецизност, че съвсем скоро това беше забелязано от шефовете му и похвалите и най-вече премиите следваха една след друга. Банковата му сметка растеше почти правопропорционално на размера и броя на кръпките по панталоните му. Това, за панталоните му го забелязваха всички около него, но просто беше приемано за ексцентричност и на фона на професионалните му умения оставаше на заден план.
Скоро дойде промяната. През 1989 г. старият тоталитарен строй в страната, където живееше “W”, беше сменен с нещо като демокрация и времената за перфектния счетоводител се промениха.
Промениха се в позитивна насока, но по-скоро не за него, защото животът му си остана скучен, а жизненият му стандарт не се промени и на йота. Промени се в полза на банковата му сметка. Тя започна да нараства с четворно по-голяма скорост. Това се дължеше на нароилите се като гъби след дъжд фирми с всевъзможни предмети на дейност.
И така авоарите в банковата му сметка нарастваха, а той си остана все същият стиснат, незабележим човечец.
Обущарят в квартала, в който живееше, вече разказваше на приятелите си анекдоти, за това как не си е сменял обувките от пет години, а в бакалията срещу неговия вход вече знаеха какво ще си купи щом го видеха на вратата. През изминалите седем години неизменно купуваше половин килограм краве сирене, пет яйца, буркан лютеница и един хляб. Два пъти в седмицата си купуваше и по една бира, от най-евтината. Това не се променяше дори и по празниците.
Всички, които го познаваха, се чудеха, как при скъперническия живот, който водеше, г-н “W” изглеждаше искрено щастлив? Много просто. Щастлив го правеха нарастващите цифрички в банковата му сметка.
Това продължаваше години наред. Години, в които на г-н “W” не му се случи нищо, което да направи живота му малко по-цветен. И така, докато не се случи това, което се случва рано или късно с всеки.
Дойде му времето.
Беше нощ като всяка друга. Г-н “W” си лягаше рано, девет – девет и половина и той вече беше в леглото. Книги не четеше, освен литература за счетоводство, а телевизор гледаше рядко. (Телевизор – уред, чийто принцип на действие изисква консумация на електрически ток, който пък от своя страна е свързан с неминуеми разходи. – бел. на авт.) Нашият герой имаше здрав сън и никога не се будеше без причина. Понякога, в събота срещу неделя, се случваше да се събуди и да отиде до тоалетната заради изпитата бира, но сега не беше събота, не беше пил бира и за това нямаше причина да се буди. Но се събуди. Беше безкрайно изненадан. Погледна часовника, поставен на нощното шкафче и се изуми още повече. Беше два и половина след полунощ. Да се буди по това време не му се беше случвало от години. Изненадата му нямаше да трае повече от двайсет – трийсет секунди и почти веднага щеше да заспи, ако не го беше обхванало друго, много по-силно и най вече тревожно, почти ужасяващо чувство. Чувството, че не е сам.
С трепереща ръка включи пак нощната лампа и се огледа. В стаята нямаше никой. Беше сам, но чувството не го напускаше. Връхлиташе го от всички страни, сякаш беше на открито по време на буря. Г-н “W” се изправи и се огледа - отново никой. Внимателно си обу чехлите и почти олюлявайки се от страх тръгна към хола. Още преди да стигне до вратата в края на коридорчето сърцето му буквално спря от ужас. В хола светеше. Там имаше някой! Нямаше никакво съмнение в това! Г-н “W” всяка вечер най-педантично проверяваше преди да си легне, дали някъде в апартамента му няма забравена включена лампа, някой уред (не че бяха много) или не дай Боже бойлера. Някой беше включил лампата в хола!
Премалял г-н “W” се присегна, натисна дръжката на вратата и плахо погледна вътре. Устата му се отвори от изумление.
На стария фотьойл, тапициран с протрита дамаска, седеше непознат мъж и усмихнато го гледаше.
- Добър вечер. Как сте? – гласът на непознатия беше приятен и изискан.
Г-н “W” примигна изненадано, а устата му се отвори още по-широко.
Мъжът беше странен. Беше облечен в много елегантен чисто бял костюм с двуредно закопчаване, под който се виждаше бяла жилетка на ромбчета и бяла копринена риза, чийто маншети бяха закопчани със златни копчета. Вратовръзката му също беше бяла. Изглеждаше на около петдесет и пет години. Косата му беше силно прошарена и беше сресана на безупречна делова прическа. Очите му бяха сиви. Имаше много красиво оформена брада, също силно прошарена.
- Кой сте вие? – попита г-н “W” с треперещ глас.
Господинът срещу него продължи да се усмихва любезно.
- Ще стигнем и до там. Съвсем скоро. Моля, седнете. Няма от какво да се безпокоите. – Гласът му наистина внушаваше спокойствие. - Вече няма от какво да се безпокоите.
Последната забележка беше повече от странна, но нашият герой беше толкова изплашен, че дори не я чу.
- Как влязохте?
- Наистина съжалявам за причиненото притеснение и за това, че се промъкнах в дома ви и моля за извинение, но съм уверен, че когато ме изслушате ще ме разберете. – Тонът му беше много обигран и изискан.
- Седнете, моля! – повтори непознатия. – Трябва да поговорим.
Г-н “W”приседна на ръба на разнебитения диван и неразбиращо загледа госта си.
- Повярвайте ми, напълно разбирам както недоумението ви, така и уплахата. Много често ми се случва.
За миг непознатият като че ли се замисли за нещо.
- Добре ли живяхте? Искам да кажа, доволен ли сте от живота си, от това, което постигнахте? Мислите ли, че близките ви, приятелите ви са се радвали на това, че ви познават?
- Защо питате? – Въпреки, че непознатият подчертано не изглеждаше опасен, нашият герой изобщо не се беше успокоил!
- Важно е! Не че крайният резултат ще е различен, но е много важно да ми отговорите честно на това, което ви питам.
Въпреки, че беше усмихнат си личеше, че гостът говори сериозно.
- Всъщност аз ви познавам идеално и знам всичко за вас. Познавам живота ви до такива подробности, за които дори и вие не се досещате, но повтарям, че е важно да чуя отговорите на въпросите ми, за да ги сравня с истината.
- Кой сте вие? – за трети път попита г-н “W” с пресъхнало гърло. Имаше чувство, че сънува.
- Не, не сънувате. Съвсем сте буден. – изненадващо каза господинът. – и да, наистина чета мислите ви. Успокойте се, всичко е наред!
На нашият герой обаче нищо не му се струваше на ред. Имаше съвсем ясното усещане, че среднощният му посетител има някаква странна власт над всичко случващо се. Беше влязъл в апартамента незабелязано, безшумно и най-важното - съвсем безпрепятствено. Колкото и да не му се вярваше на г-н “W”, очевидно гостът му можеше и да чува мислите му. Освен това изглеждаше съвсем спокоен и уравновесен, беше много елегантен и изискан, все неща, които изобщо не се покриваше с общата представа за това как трябва да изглежда и да се държи човек, който се промъква нощно време в домовете на хората. Всичко това вместо да успокои счетоводителя, го плашеше още повече. В този момент той, без да го съзнава, предпочиташе да си има работа с някой обикновен апаш вместо с този елегантен непознат.
- Е, ще започваме ли най сетне? Не, че бързам за някъде, но.... – непознатият махна неопределено с ръка.
- Ако питате как съм се справял финансово....
- Как сте се справял финансово ми е пределно ясно. – Прекъсна го любезно гостът. – Интересуват ме другите аспекти на живота ви. Например, бяха ли щастливи родителите ви, че имат син като вас? Ето с тази тема бихме могли да започнем разговора си.
Случващото се беше от странно по-странно.
- Моля, слушам ви.
Г-н “W” се почеса по рошавата глава.
- Ами как да ви кажа, не знам. Мисля, че не са имали причина да са недоволни от мен. Слушах ги, бях добър ученик. Повечето време си седях у дома. Не харчех.....
- Позволете да ви прекъсна. Хрумна ми един въпрос.... По-скоро два въпроса. Колко пъти сте подарили на майка си примерно, цветя и колко пъти на баща си, пак примерно, вратовръзка?
- Момент да помисля....
Непознатият се усмихна този път иронично.
- Ами, на майка, май цветя не съм подарявал, а на татко....
- А нещо друго, за родителите си купувал ли сте? За някой празник. За рожден ден или за Коледа например?
Г-н “W” се замисли отново.
- Нека ви помогна. Искам да ми отговаряте честно на следващите въпроси с “да” или “не”. Става ли?
Героят ни кимна смутено.
- На своите родители не сте купували никога, нищо, нали?
- Как да ви кажа....
- Никога нищо, нали? Само с “да” и “ не”! – Този път гласа на непознатия прозвуча заповедно.
- Да..... никога и нищо....
Някакво странно, като че ли забравено отдавна чувство, започна да измества страха. Чувство, което почти изненада героя ни с появата си. Като че ли...... като че ли..... Да! Точно така! Тъга. Това беше. Тъга, но по какво? По покойните му родители или по отминалото безвъзвратно време, в което е било в реда на нещата понякога да прави подаръци на близките си?
Непознатият се усмихна, този път със задоволство.
- Искам да ви задам друг въпрос..... Как вървяха нещата с момичетата? Знам, че нямате семейство и за това съм любопитен. Знам, знам..... ха, ха...... Не се безпокойте! Ха, ха, ха. Знам, че не сте хомосексуалист. – Даже и смехът на непознатия беше благороден.
Отново беше прочел мислите на г-н “W”.
- Хайде, разкажете ми, не се стеснявайте!
- Не се стеснявам. Даже изобщо не се стеснявам!
Въпреки, че беше изплашен, този въпрос му дойде в повече и г-н “W” се вбеси наистина. Откъде накъде някакъв непознат, пък бил той и елегантен като барон, ще се промъква в дома му като най-долнопробен крадец, ще се държи като негов настойник и като за капак, ще го разпитва за живата му, като че ли е член на комисия оценяваща приноса му към човечеството!?
- Ами от там на сам, че аз наистина съм член и първи заместник председател на точно такава комисия. Вижте, съветвам ви да не изпускате нервите си, защото това е от решаващо значение, в какво състояние на духа сте по време на.....
Телепатичните способности на натрапника бяха колкото невероятни, толкова и дразнещи.
- По време на какво? – Страхът отново започна да го обзема.
Гостът се усмихна притеснено.
- Нищо, не се безпокойте. Ще ви кажа по-късно, като му дойде времето. След
малко. Ще ми отговорите ли на въпроса, който ви зададох, за момичетата?
- След като знаете всичко, владеете телепатия и прочее, защо ми задавате всички тези въпроси?
- Нали ви обясних. Знам всичко, но трябва вие да ми го кажете и да го потвърдите. За нас, тоест за мен и за останалите членове на комисията и особено за Нашия Председател (тези думи непознатия произнесе с голямо, направо граничещо със страхопочитание уважение), е особено важно да знаем как вие възприемате живата си, а и не само вашия живот, а и това с какво сте направил живота на другите по-хубав или по-лош. Или казано по-кратко, смятате ли, че сте бил полезен?
По-странно нещо не се беше случвало в живота на героя ни.
- Господине, не знам кой сте и защо изобщо ме разпитвате. Не знам как правите номера с четенето на мисли. Не знам и защо хем ме е страх от вас, хем седя тук и ви слушам вместо да се обадя в полицията, но ще ви отговоря на въпроса.
Непознатият се усмихна окуражително.
- Искате да знаете за отношенията ми с към жените? Добре! Та ето какво, аз връзки съм нямал! Разбрахте ли? Нямал съм връзки защото трудно общувам с хората, въобще, не само с жените. Нямам представа защо! Такъв съм си и точка! Съжалявам, но е така. Пък и когато имаш приятелка трябва да я поддържаш. Искам да кажа, че трябва да я водиш на ресторант, например, на кино, театър, да и правиш подаръци.... Така е редно..... така е прието.
- А вие защо не го правихте, щом признавате, че е нормално?
Г-н “W” ококори очи изненадано.
- Много просто! Защото за всичко това трябват пари! Доста много пари! Чухте ли ме? Пари!
Непознатият вдигна ръка, за да го прекъсне.
- Моля, успокойте се. Моля.
Героят ни изпусна шумно въздух и нервно забарабани с пръсти по бедрото си.
- Искате да ми кажете, тоест да ми признаете, че не сте имали приятелка защото това е свързано с много разходи? Прав ли съм?
- А нима не е така? – Г-н “W” бе станал направо дързък.
- Да, разбирам.... – гостът замислено поклати глава загледан в някаква точка върху протрития килим. – Не сте давали нищо и на никого на заем, нали?
- Ха, на заем?! Моля ви, та после да се разправяме....
- А за благотворителност е излишно да питам, предполагам? – Прекъсна го непознатия.– Добре, и защо е всичко това, кажете? Имате доходна професия, а и преди не сте бил лишен от нищо. Родителите ви не бяха бедни. Защо за ви толкова пари? Какво ще ги правите?
- То си е моя работа! Ясно? – Изкрещя г-н “W”. Вече не изпитваше нито страх, нито тъга. Както се казва, бяха го настъпили по мазола. – Парите са си мои и ще ги правя каквото си поискам! А аз искам да ги държа в банка! Ясно? И ако сте дошъл тук, за да ме оберете, ще ви разочаровам! В момента имам в себе си точно осемдесет и три стотинки.
Беше задъхан от многото думи изречени една след друга. Ситни капчици пот избиха по челото и оплешивяващото му теме.
Непознатият още гледаше с тъга килима.
- Не съм дошъл тук заради парите ви....
- А за какво тогава? – Г-н “W” не разбираше наистина.
- За вас. Дойдох за вас....
За миг на г-н “W” му се стори, че в очите на непознатия заблестяха сълзи.
- Мммоля, какво? За мен ли?
- Съжалявам ви! – вместо да отговори, каза гостът. В очите му наистина имаше сълзи. – Наистина ви съжалявам!
Чувството на тревога отново връхлетя върху душата на “W”. Колко бързо се случваше всичко!
- Какво искате да кажете с това, че ме съжалявате и най-накрая ми кажете кой сте?
- Съжалявам ви за това, че сте живели напразно и за това, че няма да можете да използване парите си. А, аз, аз съм....
Непознатия се изправи и тържествено си оправи костюма. Първо изпъна реверите на сакото, после вратовръзката, а най-накрая провери маншетите на ризата си. Не бързаше.
- Казвам се Михаил. Нямам бащино или фамилно име. Преди много, много години, някои хора, които си мислиха, че са много умни, ми прикачиха титлата Архангел, но аз съм си само Михаил. Сега съм дошъл, за да ви отведа от земния живот.
Г-н “W” не знаеше какво да каже. Всичко беше токова абсурдно и същевременно толкова реално.... А най-абсурдно беше, че г-н “W” вярваше във всяка дума на странния си гост! Вярваше без да знае защо и това беше ужасно.
- Искам да ви уверя, че няма нищо страшно. Преди малко бях започнал да ви обяснявам, че душевното състояние е много важно да бъде в отлична равновесие по време на.... да го наречем прехода.
Обилни сълзи смесени с пот се стичаха по лицето на г-н “W”.
- Вижте, Михаил, аз..... аз..... о, Боже! Моля ви! Ще се променя! Наистина! Кълна се! Не искам, не искам да умирам! Ще се променя, чухте ли?
- Искам да ви уверя, че това не е наказание за живота, който сте живял. Не! Просто сега, както се казва, ви е дошло времето. Отново, настоятелно ви моля да се успокоите!
Г-н “W” се беше свлякъл на колене на килима.
- Моля ви! Умолявам ви! Не ме отвеждайте! Искам да поживея още. Моля ви, не ме отвеждайте! Ще ви дам всичките си пари, само ме оставете жив! Моля ви!
Михаил го гледаше със съчувствие.
- Предлагате ми пари, за да не ви отвеждам?
- Да, всичките пари, които имам! Само ме пощадете...... Става ли? А?
- Разбирам..... Всички хора се боят от края. Кой повече, кой по малко.... Даааа.... –Тъжна усмивка се появи на устните на Архангела. – Хм...... пари.... Разбирам. Добре де, да предположим, че се съглася. Ще ми кажете ли, какво да ги правя? Там, от където идвам магазини и заведения няма. Скоро ще се уверите сам.
- Моля ви! Кълна се, че ще ви дам всичко, до последната стотинка!
Цялото тяло на г-н “W” се тресеше от ужас.
- Съжалявам. Безкрайно много съжалявам. – Михаил погледна часовника си. – Хрумна ми нещо. Ще ви дам още десет минути, безвъзмездно разбира се. През тези десет минути си помислете върху това, за което говорихме тази вечер и най-вече за края на разговора ни, когато засегнахме темата за парите. Става ли?
Г-н “W” заплака с глас.
Навън луната светеше над заспалия град.
Краят на нашия разказ за г-н “W” и Архангела за съжаление е доста неприятен. Полицията намери мъртвото му тяло чак след дванайсет дни, след сигнал, подаден от съседите заради нетърпимата миризма на разлагащ се труп, носеща се от дома му.