автор: siromah

Три черни волги се спряха пред малката селска къща. Кучето изскочи от колибата си и започна да лае ожесточено по непознатите.
– Циба! – извика един от цивилните агенти и извади пистолета си. Кучето си спомни последният път, когато агентът го рани в бута, и оголи зъби.
– Хррррр!
– Назад!

Вълчакът се сви на кълбо и полетя напред.
Агентът изруга и натисна спусъка. Разнесоха се три остри изстрела. Първият куршум пропусна кучето, вторият го удари във врата, а третия го прониза в гърдите.
Нещастното животно падна в краката на агента и започна да трепери. То умираше.
– Искаш да хапеш, а?! – ухили се агентът и го изрита с лачената си обувка. – Хапи сега, ако можеш!
Чакалът, защото това беше самият той, а никой друг, избърса кръвта от обувката си с носната си кърпичка. Той беше маниак на темата чистота. Чакалът погледна кърпичката, на която имаше извезани инициали “С любов В.К.”, намръщи се и я захвърли.
Кръвта нямаше никога да се изпере, знаеше от личен опит. Затова, когато разпитваше задържаните, винаги си слагаше старите си ризи...
Агентите стояха на няколко крачки зад него, готови да го последват като хрътки.
Чакалът се огледа и присви очи.
“Е, време е!” – си рече той и кимна мълчаливо.
Агентите само чакаха неговия знак и незабавно обкръжиха къщата. В случай, че някой се опита да избяга през задните прозорци или да скочи от горния етаж.
– ДС! – потропа той на вратата с черната си ръкавица. – Отворете вратата! – след няколко минути стаята светна.
– Кой е там? – чу се глас отвътре.
– ДС! Отворете шибаната врата или ще я разбием!
Вратата се открехна и на прага се показа млада жена. Тя беше прегърнала малко момченце на около 4-5 години, което спеше и блажено се усмихваше. Втори малчуган на около 13-14 години се показа любопитен отзад.
– Иди да спиш, мами! – разчорли му косата тя. – Моля те, върви в леглото! Нежният и кадифен глас сякаш омая момчето и то се скри в къщата.
– Къде е мъжа ти, курво? – ухили се Чакалът. – Георги Антикомуниста. Научих, че така го наричали в селото.
– Мъжът ми е болен. Вие нямате никаква работа с него! – преряза го сухо Сребра. – Ако искате нещо, аз съм насреща!
– Ахааа, – поглади се по мустаците Чакалът и се усмихна загадъчно. – Случайно да знаеш кой разлепи плакатите в селото с открита антиправителствена пропаганда? Кой размътва ума на селяните, говорейки им за Америка?! – усмивката се стопи от челото на агента и челото му се покри с дълбоки бразди.
– А може би ще ми кажеш, – продължи Чакалът, пронизвайки жената с поглед, – кой написа под портрета на другаря Тито “Гад, това ти е последният октомври!”. А може би се досещаш кой е поставил бомба в бюрото на кмета?! Също кой боядиса статуята на другаря Ленин в черно? Е, това са въпросите за начало!
– Не знам нищо! – отвърна просто жената и се намръщи. – Вие сте на грешно място. Аз съм проста селянка, а не терористка!
– Мирните селяни си стоят вкъщи и си гледат работата! – избухна Чакалът. – Мирните селяни не бистрят политика и не викат “Да живее Солидарност!” Мирните селяни орат земята в народното стопанство, а не се събират на тайни срещи в квартирите на отявлени народни врагове и не разлепват нелегални прокламации срещу правителството! Е, как ще се защитиш?
– Ще кажа само едно: ако съм сторила нещо, сторила съм го само за благото на моята Родина. Колкото за заговор срещу правителството, това е нагла лъжа!
– Ще видим, ще видим! – усмихна се Чакалът и неочаквано изкряска: – Какво чакате?! Грабнете мъжа и!
Трима агенти се втурнаха към вътрешността на къщата, но жената им застана на пътя.
– Не се докосвайте до мъжа ми, гадове! – предупреди ги тя и грабна едно дърво за огрев. – Той има бронхиална асма и е сериозно болен!
– Млък, кучко! – преряза я Чакалът и я сграбчи за рамото, стискайки я жестоко.
Жената изохка и изпусна дървото.
– Слав, твоя любим полковник го няма сред живите да ти помогне този път! – усмихна се коварно той. – Нищо няма да те спаси от ръцете на ДС!
Малкото момченце, което беше със сламена коса и сини очи и приличаше в лицето повече на баща си, трепна в съня си и се разплака. Гласчето му беше слабо, но пронизително.
– Накарай проклетото копеле да спре да плаче! – излая Чакалът и започна да изхвърля книгите от библиотеката на земята. Той търсеше забранени книги или тайни документи. Другите агенти ровеха из гардероба или надничаха под леглата.
– Строй ги на двора в редица тяхната мама! – заповяда Чакалът на един млад агент. – Не мога да работя, когато ме гледат! – той изсипа чекмеджето с ученически принадлежности на старата, изтъркана черга и го захвърли настрана. – Търсете хубаво, момчета! Трябва да има нещо, зная си аз!
– Вижте какво намерих, другарю следовател! – от съседната стая се появи нисък агент с лице, подобна на булдог. Неговият прякор беше Булдога. Агентът размаха победоносно малката пожълтяла книжка. Тя беше антикварно издание от 1938 година и се казваше “Животинската ферма” от Оуен. Книжката беше хумористичен разказ за това как животните в една ферма се разбунтуват и прогонват своя господар. Те започнали да изграждат независимо общество, без експлоататор и експлоатирани. Собственикът събрал приятели от съседната ферма и се върнал, за да се опита да си възвърне обратно имението. След продължителна и кървава битка животните удържали победа и прогонили хората. Скоро мълвата за необикновената ферма, където животните живеели като равни, се разнесла и до най-далечната ферма в Англия. Другарят Напальон – дебело прасе с остър като бръснач мозък, станал техния водач. Неговата първа задача била да напише забрани, които животните трябвало да изпълняват. В чест на победата над хората била измислена революционна песен. Всички животни се включили в празнични манифестации. Техният вожд – другарят Напалион – им махал от трибуната...
Хуморът на автора беше толкова остър, че когато човек четеше, се заливаше от смях. Приликата на животинската ферма с държавите от Варшавския договор беше невероятна. Ето защо тази книга беше № 1 в списъка на забранената литература. Тя се предаваше от ръка на ръка и се разпръскваше нелегално из страната. “Не можеш да загасиш туй, що не гасне!” – беше казал поетът и беше прав.
– Знаех си аз, че ще намерим нещо нелегално! – усмихна се доволно Чакалът. – Животинската ферма. Добър избор, другарко!
Чакалът изскочи на двора и победоносно размаха книжката.
– Е, какво ще кажеш за това?!
Жената мълчеше.
– Книжката е моя! – каза тихо Георги и изскочи напред. – Жена ми няма нищо общо!
– Болен, с асма, не можеш да дишаш, а това не ти пречи да четеш нелегална литература?! – усмихна се подигравателно Чакалът. – Е, ние имаме едно много приятно “местенце”, където набързо ще те “излекуваме” от асмата! Отведете го!
Булдогът и още един агент се спуснаха към Георги и го хванаха за ръцете.
– Спокойно, приятелю, – излая Булдогът, – спокойно!
– Той се опитваше да ме защити! – намеси се жената – Но книгата в действителност е моя! Аз бях този, който отиде до града да я вземе!
– О, това звучи интересно! – повдигна вежда Чакалът и се приближи до нея. – Искам да зная човека, от когото си я взела! Неговото име, къде живее, всичко! Ако сътрудничеш със нас, ще пуснем мъжа ти. Ако не – не знам, нищо не обещавам. Всичко може да се случи! Помисли си добре. Неговата съдба е в твоите ръце!
– Той има само едно име: “Народ”, – гордо отвърна жената. – Той живее на улица “Свобода”.
Малкото момченце се разплака и тя го прегърна.
– Почакай, миличко. Мами ще те отнесе в леглото. Бъди послушно дете!
– Упорстваш, а?! – рече Чакалът и присви очи. – Вземете малкия!
По негов знак тримата агенти се нахвърлиха върху жената и въпреки отчаяната и съпротива, те отскубнаха малчугана от ръцете и. Тя раздра с нокти лицето на единия от агентите, но другите двама и извиха ръцете отзад и и сложиха белезници.
– Повече няма да дереш, кучко! – изръмжа Булдогът.
– Значи започваме отначало! – каза Чакалът и понесе малкото момченце към бурето, в което се беше събрало дъждовна вода.
– Аз не съм предател! – гордо отвърна жената.
– Силни думи, – усмихна се Чакалът. – Силни думи, но казани на неподходящо място!
Неочаквано той вдигна малкото момченце във въздуха и го потопи в бурето. Главата на детето се оказа под водата и то започна да се задавя.
– Не докосвай чедото ми! – изкрещя жената и се извъртя бясно настрани, отскубвайки се от агентите, които я държаха. – Нещастен убиец!
Тя връхлетя върху него подобна на орлица върху ловец, който се опитва да открадне орлетата и.
Ако ръцете и не бяха оковани, тя щеше да му издере очите, тя щеше да му разкъса гърлото, тя щеше да му изкара червата, тя щеше да го накара да съжалява, че е докоснал нейното чедо. Но ръцете и не бяха свободни и единственото, което тя можеше да направи, беше да наведе глава като бик и да блъсне агента с все сила в стомаха!
В следващата секунда тя кюсна Чакала, подобно на дива коза и той се търкулна на земята.
– Луда кучка! – изрева той, свивайки се на две. – Убийте я!
Разнесе се сухо щракане на металическо оръжие.
– Мами! – проплака голямото момче и се затича към нея. То я прегърна и скри главата си в скута и.
– Ако убиете майка ми, първо ще убиете мене! – просто рече то.
Гласчето му беше тихо, но твърдо.
Агентите се спряха смутени, не знаейки какво да правят.
– Какви агенти сте?! – изрева бесен Чакалът. – Една жена не можете да разделите от детето и! – той се впусна към нея и грубо сграбчи момчето за рамото. Пръстите му се забиха в месото като на хищна птица, малчуганът изписка и побягна. Чакалът се ухили и юмрукът му се заби с все сила в стомаха на жертвата. Жената се олюля и едвам се удържа на краката.
– Ти си силна, а?! – устата на агента се изкриви в зловеща усмивка. – Е, нищо! Подземията на ДС са пречупвали и най-силния! Виждал съм хора да влизат с презрителни усмивки и горд блясък в очите, а да излизат кротки като овчици! Преди “урока” – тигрица, след него – овчица!
Той се засмя и махна с ръка:
– Вземете ги и двамата. Имаме много тайни да научим. А ти, малкият, бъди послушно момче. Не разправяй на другите какво си видял, защото майка ти и баща ти няма да се върнат живи! Ясно ли е?
Студените змийски очи на агента хипнотизираха детето. То се разтрепери и почти заплака.
– Плачи! Плачи ще ти помогне! – устните му добиха същата загадъчна усмивка като на Мона Лиза. – Някой ден ще се видим отново. Хайде, да вървим. – щракна с пръсти Чакалът и се обърна.
“Да, някой ден ще се видим! – помисли си детето. – Но този ден аз ще бъда голям!”
Мисълта му за отмъщение го накара да забрави за огнената болка в рамото му.
Като глутница вълци агентите се измъкнаха един след друг, отнасяйки плячката след себе си. Погледът на жената се спря на трупа на убитото куче и тя стисна челюсти.
“Караман! Съжалявам, мой верни приятелю! Ти... умря заради мене!” – прошепна тихо тя и очите и се напълниха със сълзи.
Тя беше отгледала кучето от малко паленце, беше го откърмила с козе мляко и птиче месо. А сега то беше мъртво.
“Ще ми платиш за това, гад! – скръцна със зъби тя и погледът и пламна. – Първо уби моя баща, а сега Караман!”
Двете и любими същества бяха мъртви, убити от ръката на Чакала. Слав, пенсиониран полковник от югославската армия, не беше истинският и баща. Той се беше заклел над тялото на умиращия и баща – премазан от немски танк – че ще се грижи за невръстното му дете.
Първите години след войната беше купонна система и Слав се притече на помощ на младата вдовица. Днес ще и изоре нивата, утре ще поправи покрива на течащата и къща. Вдругиден ще отиде на мелницата да и смели малко жито. Няколко години по-късно вдовицата се омъжи за Спас, най-богатия селянин в селото, и живота и малко поолекна. Е, имаше малко повече работа, но поне храната беше достатъчно. Децата и растяха с часове, не с години, а Слав помагаше с каквото можеше... Дъщеря и учеше в Университета, когато един ден неочаквано изчезна без следа. Слав я търси безуспешно навсякъде, докато накрая от един неин състудент той научи, че хората на ДС са я забрали. Като полковник от Югославската армия и бивш партизанин Слав имаше дебели връзки във Военното министерство и само след едно позвъняване той научи къде беше задържана... Слав нямаше да си прости, ако нещо се беше случило със Сребра. Когато я изведоха от карцера и той видя синините и, Слав едва се сдържа да не разбие зъбите на агента. Косата и можеше да е разчорлена и дрехите раздърпани, но духът и беше несломен...
Дани обърна братлето си с главата надолу и го натисна силно по корема. Малкият се закашля и започна да повръща вода.
– Ох, боли ме, бате! – проплака той.
– Бъди юнак и потърпи още малко! Нагълтал си се с вода! – каза големият батко и продължи да го натиска по стомаха. – Трябва да повърнеш всичко!
Малкият се закашля отново и струя вода, примесена с храна, изскочи от устата му.
– Стомахчето ме болиии! – заплака малкият. – Искаааам мамииии!
Пронизителното му гласче отекна далече в нощта.
Един бухал беше единственото живо същество, което го чу. Птицата избуха и размаха криле. Малкият започна да подсмърча и тръгна към къщи след големия си батко.
Бухалът отново избуха и продължи нощния си полет...

ПП. Посвещавам този разказ на моята майка – орлица.