автор: LENY

Първите слънчеви лъчи огряха над планинските хребети.
Слънцето се показа, свенливо надникващо с крайчето си. Очите й се насълзиха. Изпълваше я възхищение пред тази величествена красота, пред естествената простота на настъпването на новия ден. Така, както е настъпвал милиарди години. Така, както щеше да настъпва и още безброй. Така, както никога повече нямаше да го види, защото този ден повече нямаше да се повтори.
Никога не беше виждала първите слънчеви лъчи, пробива на слънчевия диск на хоризонта. А беше величествено.

В мислите й беше той.
Сякаш лъчите на слънчевия диск олицетворяваха неговото присъствие в живота й – каквото и да е било, каквото и да бъде, той беше само и единствено сега – красиво и неповторимо.

Беше усетил липсата на топлината й. Повика я.
Той...
Бепомощен без близостта й, сякаш цяла вечност се беше лутал в забвение, докато я намери. Тя беше като сбъднат приказен сън. Затова се будеше с тревога, когато леглото изгубеше топлината й. Боеше се, че сънят е свършил и се е озовал отново в неуютния, враждебно студен свят. За нея беше плакал. За нея не беше спал дни наред. За нея беше страдал така, като никога не беше страдал. За нея.
Тя беше целият свят.

Очите й се обърнаха към него.
Върна се в прегръдката му, в уюта и топлината на тяхното легло.
Тяхното легло. Поставено в чужда стая под чужд покрив.
Те нямаха свой дом и никога нямаше да имат. Нямаха нищо.
Бягаха от миналото, от целият свят, от тревогите и страховете си. Чувстнаха се престъпници, защото имаха щастието, което заслужават, а целият свят им крещеше, че любовта им е немислима.
Но за тях без нея целият свят беше немислим.

- Обичам те!

И слънцето изгряваше отново.