автор: thundergoddess

Минаха много години откак в главата ми се зародиха всякакви щури идеил. Не знам дали другите автори може да посочат точния момент, когато изведнъж са се зародили първите им идеи и са започнали да валят в главите им като звезден дъжд от Персеидите през августовска вечер. Аз много добре помня този момент.
Надявам се разказа да ви хареса.
Никога няма да забравя малкото момиченце, което бях в детската градина. Трудно ми е да си представя, че някога го наричах с местоимението “аз” – толкова сме различни. Като бях в детската градина, имах не едно, не две … а цели три гаджета. В името на това и тримата да ме имат, поддържаха приятелство и никой от никого не ревнуваше. Строяхме си къщичка от столовете и конструкторите в градината и там си играехме като едно семейство. Може би ще си кажете: “Ахааа, ето това момиченце ще стане фатална жена някой ден. На 5 имаше три момчета, а около ли ще бъдат, когато навърши 16…”. Но си в грешка, читателю – израснах като срамежливо момиче със лениво и затворено сърце. В главата ми нямаше място за момчета, тъй като в нея носех един вълшебен свят. Но дори да можех да върна времето назад, за нищо на света, никога, никога не бих искала да загубя онзи детски спомен на който отдавам тази промяна. Изживяното в онзи далечен ден е най-скъпото ми нещо, винаги толкова ясен в главата ми, та все едно ми се е случило вчера.
Не помня точния ден. Не помня какво беше времето навън, но бога ми! Това беше преди осем – девет години. Бях първи клас. Учителката ми нанесе страшна обида, която не можах да преглътна току-така. Да каже, че Стефан чете по- добре от мен и аз да оставя така нещата? Не, никога!
Въпреки оскърблението, тръгнах от училище с високо вирната глава, която онзи ден беше малко понатежала от зараждащия се вътре план. Нека ви разкрия в какво се състоеше той: От едно шкаф, където се предполагаше, че се държат книгите за големи, щях да измъкна една голяма и дебела книга и да чета от нея. Да видим после кой щеше да чете по-добре от мен и Стефан!
Рових се дълго. Бях се заринала буквално с една камара книги със скучни корици, които не привлякоха вниманието ми и не си струваше да се четат. Даже не си правех труда да сричам имената им. Погледа ми остана прикован от една … защото видях част от вехтата й, но шарена корица. Набързо махнах книгите, които я бяха затрупали и като видях тази толкова красива обвивка, казах: “Уау – това е, което търся”. Малките ми ръчички се загубиха някъде из огромната корица. Като легнах на леглото и поставих книгата до себе си, успях да прочета цялото заглавие: “Старогръцки легенди и митове”.
Прескочих огромния увод и първия мит, който ми се стори много дълъг.
Зачетох втория. Звучеше като приказка … ала беше страшна и го нямаше щастливия край. Обичах различните неща, нали не бях като останалите деца. Вече бях в друг свят. Света на вълшебството на това предание. Досега не бях усещала сърцето си да бие толкова силно в очакване да разбере края и никога досега не бях напрягала така очите си в опит да чета колкото се може по-бързо. Тази приказка разправяше за някакъв велик владетел, който изяждал децата си. Направи ми силно впечатление, естествено – на мен, детето, ала най-яркия спомен не свързвам с злия баща, а с храбрия му син. Той беше като юнакът от приказките! Не, не! Той беше нещо повече. Той беше различен от останалите юнаци в книгите, както аз бях различна от останалите деца в класа. Приказките от 1001 нощ, които сестра ми четеше всяка вечер преди да заспя бяха бледи пред това, което в момента четях. И си спомням първия път, когато видях картина във въображението си … така ясна, сякаш бях там … да … и наблюдавах лютата битка. Планината беше загадъчната сянка, обгърната от тайнственото було на нощта, в небето – толкова ясно, не тъмносиньо, а черно блестяха хиляди, хиляди трепкащи звезди. От единия край наближава противника – един титан и устремено се катери по стръмната планина под прикритието на тъмнината. А на върха е могъщия бог – гръмовержец в цялото си мъжество, красота и смелост, в чийто очи се чете непоколебимост и решителност. Той сразява врага с неговите мълнии. От този ден нататък едва ли имаше нещо по-красиво за мен от този бог, който визуално сътворих сама в своята глава. Щя ми се да бях художник и да може да нарисувам това на платното, ала не мога – само думи може да ви предложа. Потръпвах цялата всеки път като си го представях, ала продължавах да чета с унес: “Борбата вече продължавала десет години, а победната не клоняла нито на едната, ….”
Чух отварянето на външната порта – сестра ми се беше върнала от университета. “Тя и нашите не трябваше да разберат, че чета книги за възрастни, нали така?” – помислих си аз и прибрах книгата на мястото й в шкафа, като сложих още няколко върху нея. Посрещнах сестра ми все едно нищо не се беше случило.
Аз няма да оставя разказа си така недовършен, тъй както не довърших четенето на приказката тогава. Ще ви кажа какво стана после. За мен онзи бог беше примера за подражание, възхищавах му се. Да! На родения образ в моето въображение. И пак казвам – той беше необикновено красив. И ако е вярно, че дори малките деца могат да се влюбват, то аз съм длъжна да отбележа, че заради този образ бях забравила дори и трите си гаджета с които не се разделих до края на детската градина. Прекарах една безсънна нощ в очакване на настъпващото утро, когато щях да остана сама и отново да чета онази книга. Но не така стана … минаха една-две седмици, в който сестра ми беше у нас. Забравих юнака си … забравих книгата си, улисана в другите ми детски проблеми. Но когато любимия ми бог и образ се върна отново в съзнанието ми, аз повече никога не го пуснах да си отиде. Та до ден днешен. Беше третата година от неговата смърт. Учителката ни приветства с идването ни в четвърти клас и започнахме работата си по литература. Аз обичах литературата, защото, знаете ли, колкото и парадоксално да звучи все пак четях вече по-добре от Стефан и си бях извоювала първото място в тази дисциплина. Най-хубавото беше, че не ми струваше особени усилия: Бях ленива, мързелива и даже не бях прочела и една книга, която ми беше дадена за лятото.
Госпожата ни каза, че днес ще се запознаем с митовете на древна Гърция и скоро настъпи гробна тишина и всички слушаха какво се чете. Прочетохме първата половина, ала не бях особено впечатлена. Беше ми интересно, но както ми бе интересно почти всяко четиво по литература. Докато не споменаха онова име … Зевс … То прокънтя в ушите ми, влезе в главата ми, а пред очите ми за един миг отново видях прекрасната картина от преди няколко години. Знаех, че съм я виждала и преди. Тогава се сетих за забравената книга. Намерих я, както я бях оставила. И се оказа, че в шкафа има детско-юношеска литература, а не книги за възрастни.
От онзи ден нататък тази книга ми е един неразделен приятел. Минаха доста години, но тях винаги стои отгоре на бюрото ми и никога не я прибирам в шкафа си. Може да звучи налудничево, но за мене пределно ясно, че голяма част от това, което съм днес дължа на тази книга. На нея дължа най-безценния си дар – въображението. Благодарение на нея съм различна от останалите и имам странни за някои хора позиции по определени въпроси. Това ме кара само да се гордея със себе си и да се радвам на това, което съм – искрено и много.
Ако е вярно, че книгата е прозорец към света, то аз бих добавила за моя милост, че Зевс беше така мил да ми го отвори. И тъй … тази митична фигура и подчинените му ме възпитаха. До себе си рядко имах баща и майка – те бяха заети да работят и да изкарват пари. А и тогава баща ми работеше далеч от нас. Нямах и брат и сестра до себе си – брат ми тъкмо беше започнал с правото и беше много щастлив, а сестра ми беше поела по пътеката на живота си. Осем години в света на гръцката митология в моите очи излетяха дори по- бързо от лекокрилия пратеник на боговете Хермес.
В живота има много несигурни неща – в наше време най-вече професионалната реализация и парите. Но аз съм сигурна, че рано или късно ще върна услугата на Зевс като се реализирам в професия, която е свързана с митологията. Ако съдбата ми позволи това да се случи, ще знам, че съм изживяла поне половината си живот щастливо – половината, която съм прекарала на работното място.