Ех как те чакам
да се случиш
да пръснеш
с воден пистолет стъклото
на малкия ми
вехт прозорец
и да начупиш
със смеха си
вратите
зад които съм заспал
да събереш росата
от тревата
на изоставения двор
да спуснеш свилата си
над цветята
да ме събудиш...
В стария обор
да ме повикаш
с нежни думи
откъснати
от тих чемшир
разпуснала коси
от злато
да ме приемеш
в своя вир
от нежна топлина
и слама
да ни обгръща
пелената
на неродените тревоги
и люто стенещи слънца
преди на изгрева
да видим
залутаната светлина
и в малките сърца
на дните
да се разлистим
уморени...
От любов...