автор: gorski

Победата е твоя, о, Любов сурова!
Остава ми въжето, чашата с отрова.
Изгубих аз надежда, грешката е ясна,
от срам сърцето страда и от скръб ужасна.
С ласкателство ме лъга, гледаше покорно,
догдето в миг на слабост ме срази позорно.
Нанесе ми без милост рана вероломна,
която до смъртта си сигурно ще помня.
Макар че и животът в твоите ръце е
и само с твойта милост ще се оживее.
Аз вече съм погубен - сълзите солени
едва ли ще оставят нещо тук от мене.
Вдигни ти стълб от мрамор - символа победен -
и окачи на него своя пленник бледен,
останките по-точно, плячката убога,
доведена от твоя гнет до изнемога.
Вземи от свойта жертва - кой ще ти попречи? -
венеца теменужен, поувехнал вече.
А сетне - тази лютня, песните до нея,
които в смут и мъка смогнах да изпея;
свещта - водител в мрака; и вземи ти още
оръжието вярно в свадите среднощни;
със сълзи напоена кърпичка и златна
халка, увита в нея, върната обратно.
Това, Любов, ще вземеш, засега това е,
покорството ми нека дълго те ласкае.
Но повече не искай, о, неумолима,
да се завърна вкъщи, моля те, пусни ме!

Превод: Иван Вълев