автор: Me4kov

Ден четвърти. То градинката била съвсем близко по откритият съвсем кратък път. Душичко беше там в гнезденцето от пластмасова бутилка на дървото.
Не ме приветства - може би спеше. Не, беше умрял!
Пилишаркото ми дрислив беше мъртъв.
Дълго го държах в ръцете си, милвах го по прекрасните перца, които никога нямаше да се превърнат в пера на политнала птица и плаках над затворените му очета.
Когато го открих, в едното му оче беше влезнал пясък, вероятно при удара от падането му от родното гнездо, но после се бе оправило. Сега може би точно, то се бе леко отворило и блестеше със светлината на утрото. Мили мой Душичко, защо ме остави, защо не продължи да писукаш за да се грижа за теб, да те взема на пазара, да ти купя семенца от някой китайски магазин, да ти потърся червейчета от някой рибарски магазин. Щях да се грижа за теб или да те подаря на някоя еколожка - неохипарка или раста - баста що днес, Неделя, обичайно ще срещна пред старото Кметство на деен тревомански протест. Щях да те изчакам да полетиш с укрепнали крилца, телце и зорки оченца, украсен с младежко оперение, а дотогава да те нося със себе си и не без гордост да те храня с ловкост. Явно съм те отровил с тази храна мили мой Душичко, с тази невъзможност да се погрижа както трябва за теб. Плача за теб както за многото котета които съм гледал в родният софийски двор като малък и които съм виждал мъртви, винаги сутрин, в края на лятото, утрепани с камъни. Които погребвахме с приятелчетата в гробчета и им измисляхме надгробни молитви и пеения. /Но пиленце не бях гледал защото нямах баба и дядо на село./ Сбогом мой Пилишарко. Оставям те на гнездото - пластмасова бутилка с отвор към небето към което никога няма да се устремиш. Но се надявам въпреки цялата абсурдност породена от знанието ми за биологичните системи, да си се превърнал в птичка Божия на Седмото небе.
Сега пак съм сред света на хората които могат да ми дадат цигарки и други работи, но не и топлината на чувството да си толкова очевидно потребен някому. Сбогом душичко - чурулик на моето сърце. Днес е 4-тия и последен мой ден в тази градинка, която завинаги ще остане бивша моя градинка, но действителна като сегашно време, която няма повече да видя! Ставам и си тръгвам. Не се интересувам грам от произхождащото наоколо. Това което веднага ще направя е да се обадя на обичната ми душичка в България, на моята Миленка......
Ден Шести сме днеска на моето пребиваване в гореспоменатата градинка. Тук съм за да ви разкажа за ден Пети, да ви го опиша, надявам се без много преки включвания от Днес, ден Шести. Но преди това ще опиша един ден когато не бях тук, нещо като ден траурен след ден Четвърти.
Най-после ще си прибера багажа от Радой /моят приятел от Основоното 6-то училище/ който живее тук с техните от 1991-ва без да бе преставал да ме кани на гости, с изключение на годината 2004-та, в която реших да го посетя, тъй като се местел. Май вече пиша в сегашно време, защото съвсем ги обърках тука времената... Не в полза на Радой мога дълго да се изказвам...най-малкото защото в единствената вечер когато се видяхме, ми изпуши хашиша, а после искаше да ме зареже макар че ме удари треската. Самият Радой откак го зная е виден наркоманец и сега продължава да си отвинва главата по разни заведения и да припада... така че може би не трябва да му се сърдя. Зъзна, чакайки го в едно новооткрито от мен, намиращо се в богаташкия квартал на градинката и общежитието паркче, носещо дръзко-снобското име Берлин. Лирически се отклонявам и хаш-хашвам. Мрачно и нечувано студено е, работници оглушително изливат бетон. Ето го и него с багажерията ми. Назад, напред вече с дълги панталони към центъра пеша и отново в Берлин и пак лирика на изпитаното място, с изглед единствено към улицата. Доволен изниквам на алеята и както съм си словоохотлив, търся минувач когото да заприказвам за едно поне 5 минути. Виждам една кошара /оградено с метална решетка място с вход, като тези в които продават елхи или тикви по нашите пазарища/ пълна с народ. Настанали от леглата си - кашони и спални чували - мъже всякакви. Повеждам разговор, а онези вътре /може би 12!/ ме гледат с виждането си като възможна конкуренция или като идиот турист. Узнавам че тука живеели зад решетката и побързвам да ги уверя във възхищението си от качествата на местообиталището. А говорещият с мен, с вид на старши скитник пред нюйоркски журналист тържествено произнася с разперване на ръце: “Това е! Добре дошъл в Мадрид!” “Добре дошъл да съм” - си казвам и цял ден, както вече много други дни, добре почерпан кръстосвам на крак мадридските улици и площади.
Единственото сериозно нещо което ми се случи беше че ревах като заклан пред една детска въртележка, на която млада майка беше завела своите две малки синчета. /Личеше й че им е майка, а не една от единствено-срещаните тук детегледачки - еквадорски индианки, китайки или африканки./ Открих въртележката на пешеходен площад когато седнах на улична пейка, /както са те тук, към бурдюра, обърнати навътре/ за да наблюдавам една стара румънска циганка предрешила се в черно като смъртта. Наблюдавах я с любопитство как се подпира на изнесената напред тояга и сключвайки твърде остър спрямо тротоара ъгъл, се предвижва с въртеливо тътрене на единия крак за да се сервира в нивото на кръста на набелязания от 20-на метра минувач, с протегната костелива кафява шепа на черни петна, с лице скрито под забрадката като на бедуинска старуха и с впереният нагоре поглед тип калугерка - ортодокс. Зная ги аз тия циркаджийски номера. Бях сигурен че на път за вкъщи циганката ще бърза с добра за възрастта й походка, за да прибере спечеленото в голяма кесия под дюшека, ще поседне, ракийца ще си пийне и даже гъвкаво ще заиграе. Тук испанците не се вързват на такива балкански-средновековни гледки защото за тях те са невиждани, а от непознатото знаят само да се плашат, ратувайки за цивилизационна хигиена. И например, когато ме видят надебелели представители на над средната класа в над средна възраст, процеждат само едно силно “Уффф”
Ето я и младата майка /в блуза с пастелни тонове и искрящо бели панталони/ с двете си мънички синчета, в една искряща от романтичен кич вълшебна старинна въртележка /като от 50-те издържана в стила на Парижките лунапаркови от 30-те, ако изобщо ги знам/ с вдигащи се в три реда конченца, прасенца и прочие. И вълшебната латернова музика естествено. Тази млада жена за какво ли си мисли по време на двете кръгчета с двата си невръстни сина приветстващи живота с нечленоразделни радостни ломотения, единият в скута й на Тиквата на Пепеляшка, а другият сам на самолет. Под воала на латерновите звуци в ритъма на въртящите се стълбове и фигурки сега е част от детството на малките, струва ми се унесена далеч, към времето на мечти и принцове, струва ми се далеч към усещането за всемир и пустота. Синовете ще пораснат и ще станат други и ти ще станеш друга Пепеляшко. Защо чувствата на детето към майка си и на майката - към детето си, са толкова неизменно-вечни, колкото и с хазартни гаранции Господи. Какъв е смисъла на това възпроизводство на живот в перспективата на Вселената, на биологичния хазарт на земята, на липсата на духовни неизменности тук сред човешкото общежитие. Често рева като заклан пред сполетял ме кадър на майка с дете. /Нали траките са плакали когато се ражда дете за да празнуват, когато някой умре./ Мила незнайна Пепеляшко, оставям те в Тиквата прегърнала двамата си сина, изчезваща и появяваща се, отдалечаваща се съвсем с унесен поглед в този кръговрат и си мисля да ти пожелая всичко, различаващо се от моите съмнения.