автор: algor

От бойното поле на моя град автомобилен -
направо в лоното на запустялата обител.
Светът заглъхва. Тишина и слънце в манастирски двор.
Жужи пчелин, ухае въздухът на восък, мед и бор.
Дойдох да се спася от своя делник, от века си -
с едното си лице усмихнат, с другото навъсен.
Но аз съм взел със себе си това, което ме боли.
И над главата ми пикират реактивните пчели,
в сърцето ми глухарчета се спускат с парашути,
кълвач с картечница обстрелва моите минути
и облакът под слънцето избухва като ядрен взрив.
Нима си жив, приятелю, нима си още жив?
Пред моите очи светът разпада се на атоми.
О, Боже мой, къде ли са сега децата ми?
Напразно ще ме упоява благодушната липа -
зверчетата на делника са в мене, няма да заспя.
И как да легна с тази гърбица от гладни грижи?
Къде? Денят с последния си лъч ще ме прониже,
нощта ще ме улучи с най-безсънната звезда...
Да тръгваме, отшелнико, веднага към града.