автор: apollyn

Малка Богородица е. А тя все в тази нощ се явява и пее- песен ли е, писък ли е, ридание ли е. Разправят старите хора, че самодива живее при езерото. А по-старите шъпнат помежду си, че русалка се крие в дълбокото и пази. Какво пази и те не знаят…

Чуваш ли писъка, който идва от езерото? Всеки го чува, всяко лято, всяка една година. Казват, че това е кукумявка, която тръгва на лов. Но писъкът е толкова човешки, толкова истински. Ето, чуй я пак…
А езерето се е ширнало тук от началото на самото време. То мие с водите си вече мъртвите си брегове и небето се оглежда в него. Легенди се носят за това езеро- легенди за хвърлено имане и за удавници. Старите баби разказват приказки на внучетата си- светли, жизнерадостни приказки, ала се кръстят сякаш са видели самия дявол винаги щом минат покрай езерето. Кълнат, кръстят се и отвръщат погледи. И не пускат децата до водата- нито първородните момичета, нито първородните момчета. Страх ги е… А скришом разказват на собствените си деца истории от старо, старо време, което е забравило собственото си име. Разказват и се кръстят, целуват кръстове и броеници и шепнат…
Ето я. Пак крясна кукумявката. Разнесе се писъкът й над смълчаното село и нито кучетата лайнаха, нито хората запалиха свещите си. Мълчи селото… Никой не смее да се подаде навън. А луната е изгряла пълна, пълна и се оглежда в езерото. Ще рече човек, че вижда чужди очи там, че чужди очи я мамят да слезе долу и да се удави във водите.
И все този писък- цяла нощ ще екне. Малка Богородица е. А тя все в тази нощ се явява и пее- песен ли е, писък ли е, ридание ли е. Разправят старите хора, че самодива живее при езерото. А по-старите шъпнат помежду си, че русалка се крие в дълбокото и пази. Какво пази и те не знаят… Но до езерото е побит кръст- "на русалката, на удавницата, която дала душата си". Шепнат старите хора и се кръстят. Защото това е срамът на селото, това е голямата му тайна- девойката, която продала душата си, за да стане русалка. Никой не помни името й, никой не помни лицето й, ала всички казват, че са я виждали в дълбокото. Разправят за синкавото й, подпухнало лице и хищните ръце, за водораслите в косите й и за писъка. А тя е там, сред водите, откак се помни селото.
Всеки старец има своя история за нея, всеки може да ти разкаже нещо различно и всеки ще ти каже истината. Никой не я помни. Знаят само, че се е хвърлила- по нощната си риза, с плитките. Никой не помни защо, ала всички знаят- продала била сърцето си на Черния. А той в отплата орисал езерото да взема всяко първородно чедо. И пазят хората децата си, пазят ги като очите си, защото първата удавница примамила останалите.
Минават хората край езерото и тихо я кълнат- я "уличница", я "шаврантия", я "зло" ще я нарекат. И тя ще е всичко това и още повече дори- тя мами смелчаците на селото и лудите моми да се вгледат на Малка Богородица във водите на езерото и да чакат образа й. И сядат всяко лято младите на брега и чакат. Чакат луната да се огледа във водите, та удавницата да се покаже. А щом облак закрие луната излиза удавницата да танцува върху езерото и да пее. А песента й- като писък, като ридание и омайва децата. Мами ги тя, вика ги и танцува- бледа, стройна, по-хубава от гиздавелките, насядали по-брега. Никой, видял лицето й, не може да ти го опише. Един ще каже- светла е, друг- тъмна е, а трети… трети ще се омълчи и на следната година удавник ще го намерят- трупът му ще плува по водата и кукумявката ще писка. Виждаш ли очернените къщи? От всичките дете е взела, на всичките кръст е оставила. И пуста да опустее само първородните взема.
Пак кресна кукумявката. Скри се луната зад облака. Излязла е, ала не останаха деца, които да отнеме. С празна утроба ги вика тя- да пълнят стомасите на рибите. Миналото лято Звездин омаяла проклетницата. И ходи той цяла година по езерото- дири да я зърне в мъглите. Поболя се, не го пускат от двора да излезе. Пазят го- единствено чедо е на старата си майка. А той все гледа да избяга, да изтича при брега и все в дълбокото гледа. Водиха го при баячки, конец против уроки му вплеха в дрехите, а той- като трескав броди, не говори, мома не поглежда. Все в езерото са му очите. Ни работа похваща, ни нищо. Видят ли го старите хора, кръстят се, като от зъл демон бягат. "Обречен е" казват и шепнат по дуварите "Взе го, проклетницата пак свидно чедо взе". Кълнат удавницата-русалка и се кръстят. В черквата свещи палят, а скришом ковчег му готвят…
Малка Богородица е… Мълчи селото, а кукумявката кряска. И с нея и Звездин. Вика в тъмното, вика да го пуснат, вика я по име. А хората здраво са залостили вратите си, защото знаят, че тя ще дойде да го прибере при себе си. Оглеждат небето и молитви отправят. Молят се облак да не засенчи пак луната, че да не тръгне проклетницата да хлопа от къща на къща.
Кряска кукумявката. Чуваш ли я? Не лаят кучетата, само Звездин вие срещу луната, единствен той се моли на Нечестивия. Моли за облаче и погледът му блуждае. Като вълните на това проклето езеро блуждае. А тя, красавицата, се носи по вълните. Танцува върху огледалото и мъгли преде- утринните мъгли, в които удавник ще заплете.
И сън дори не стъпва в село по Малка Богородица, само кукумявка иде на гости. Смърт вещае писъкът й, смърт отбелязва. Чуваш ли как отекват стъпките по калдъръма? Някой тича в тъмното. Към езерото тича- да погребе младостта и хубостта си. Чуваш ли… Не вика Звездин, заглъхна писъкът му, ала стъпките чуваш ли… Чуваш ли ги…
Съмва се. Изгрява слънце, ала мъглите като каймак над селото се носят. Задушават. Проникват в къщите. Лошо семе носят. Лоши вести. И лош е дъхът им. Мирише на мърша. Наизлизат старите и се кръстят, целуват кръстовете си. Никой не смее да доближи езерото- мъглата ще го глътне. Само за майка ще се разтвори платното на проклетницата- покров да занесе на чедото си. Ала Звездиновата майка не пристъпя, само ридае и саван шие. А мъглите се трупат и скриват Слънцето. Проклинат хората. Чуй ги. Смълчана е околността, а те кълнат… И като песен са клетвите им, ала кукумявката я няма вече да подеме песента им.
Видиш ли Звездиновата майка? Платното в ръцете й се просмуква от мъглите, а те се разтварят пред нея. Къде се е чуло и видяло мъгла за човек да се разтваря? Ала разтваря се каймакът и води майката, а покровът сякаш сълзи. Плаче, всичко плаче за последното първородно чедо. Дъжд ще се разлее върху езерото, ала удавя ли водата вода?! Гасят ли сълзите мъката… Пусто езеро! Събрало мъката на цяло село…
Събраха се облаците. Първите капки вече разкъсват мъглите. И секна песента. Само тежкият плясък на водата барабани по покривите. Тежък плясък разкъсва езерото. А то като пияно, ненаситно поглъща всяка капка. Отидоха си мъглите. Подплашени се скриха в покоите на удавницата.
Чу ли? Друг нещастник залюбил удавницата миналата нощ… А светло име носи… Благословено име… Виж го. Блуждае вече, а едва миналата нощ я е видял. Виж устните му. Обезкървени. А очите му- без блясък. Уж за светлина наречен, а пък мрака пак го обсебва. Светлин… Ще видиш, до една година и той ще се събере с нея. Ще й пристане, да напълни мъртвата й утроба. А мъглите ще се върнат- зловонни и тежки. Сълзящ покров. Ала Малка Богородица е далече.




Година време се изтече. Погребаха Звездин. И сега Светлин заема мястото му. Чу ли? Всяка нощ той броди като обезумял из селото и Севда вика. Цветя хвърля във вълните. Господа зове. На Дявола се обрича. Виж го… Чорлав, мръсен. Все при езерото седи. Все отчето търси. Кръстът не е свалил от врата си и час по час го целува с изпохапаните си устни. Родителите му се поболяха. Изгората му я погребаха преди месец… Връзват го. Затварят го. А той все бяга. И все с кръста ходи.
Кукумявка кряска. Чуваш ли? Луната се оглежда в езерото и облаци засланят лика й. Дигат се мъгли, а селото е смълчано. Тъмно е. Само кукумявката подема тъжната си песен. Вързали са Светлин на мегдана. Виж го как се мята. Като бясно куче. По устните му пяна тече. На езика му все Севда. Крещи с цяло гърло и пее:
Севде, море моме гиздава,
сърце ми взе, душа ти дадох…
Севде, море моме гиздава…

Чуваш ли… Кукумявка му приглася. И тъжна е тази песен. Бесен е бясът у него. Въжета разкъса, нож си извади и хукна. Крещи по уличките, на всяка порта тропа. Името й шепне та всички да го чуят, да си спомнят. Защото Севда се явявала на онези що я любят и им разказвала истината. Ала никой не надава ухо, никой не ще и да чуе. Светлин разказва на всяка ключалка онуй що е чул от проклетото си либе…
Разказа ли ти… Нека кряска кукумявката. Убили Севда. Хвърлили я в езерото. Любовник я убил, защото не го долюбвала тя. Откраднал я той и тя не му пристанала. А той я убил. Хвърлил я в езерото. Заплели се косите й. Подхванало я езерото. Прегърнало я с бяс. И тя пристанала нему- на единственото си либе- езерната вода. Сватба вдигнало езерото, сватба… И Севда станала русалка. Ала проклела тя селото, проклела проклетника и събира дана си. Кръвнина плаща селото, кръвнина иска езерото. Първа рожба, първи син…
Ала Светлин е втори. Ще пожали ли езерото младостта му, ще пожали ли Севда любовта му- никой не ще и да знае. Ковчег сковаха днес. Ковчег и кръст надписаха. Ушиха му покров сестрите му. Със сълзи го напоиха. А Светлин като дете тича по портите и шепне. За Севда разказва. Заглъхна кукумявката… Чуваш ли? Не кряска вече, ала езерото се плиска гневно. Чуй вълните му. Сега не пее кукумявка, не пее Севда. Кълне езерото. "Проклетница, проклетница" крещят вълните му. И тъжно е риданието му… Видиш ли Севда?
В бяла премяна, облечена в мъгли. Бледа и стройна. Без лице и без име. Виж… След нея ситен маргарит се рони. И тя пристъпя по калдъръма. Пристъпя боса. Протяга ръце. И пее, пее чиста песен. Сякаш славей е запял, танцува тя. Пристъпя. И Светлин вика, зове го. Не вика вече кукумявката. Няма я…
Виж го. Тича към нея. А тя отворила майчински обятия, чака го да съживи утробата й, да вземе душата му, да подхрани рибите си. Плаче Севда и ситен маргарит се рони. Обгръщат ги мъгли. Отнесе Севда Светлин. Замъкна го. Проклетницата в езерото го замъкна. А той, нещастникът, като дете я следва. Заврещя кукумявката. Замлъкна славеят. Крещи кукумявката, пищи. Кръвта смразява във вените. Сънят прогонва.
Малка Богородица е. Мъгли преде удавницата. Кръвнина желае. Светлин притиска в мъртвата си гръд. Души го с косите си. Не спира да преде. Покров му готви. От зловония и мъгли. Гневи се езерото. Мие страните Светлинови и кръвта си иска. Дошло е време за разплата, дошло е време Севда да вземе още една душа. Чуваш ли кукумявката?
Няма я. Не пее кукумявката. Заглъхна. Славей запя, славей живота слави. Тъче Севда мъгли, а Светлин сгъва платното. Тъче Севда, а Светлин раменете й прегръща. Облак засланя луната. Севдината риза е в кръв обляна. Кръст виси на врата й. Светлиновият кръст. Усмихва се Севда, води я Светлин за ръка. А утрото иде вече. Гледат хората и се кръстят. Проклинат. От Севда вода се стича, водорасли са се заплели в косите й, на бялата й риза червено петно грее, на гърдите й се поклаща кръст. А мъглите не идват.
Държи Севда Светлин за ръката. Пристанала му…
Чу ли? Мъртва кукумявка намерили на брега…