автор: whitetomcat

               А LA GUERRE COMME  A LA  GUERRE   (НА ВОЙНА КАТО НА ВОЙНА)
                На война си, приятелю.
      Ако не вярваш – попитай Аркадий и Борис Стругацки. Съвсем фриволно изваждам от контекста  думите на Редрик Шукард (”Пикник край пътя”): “Цял живот е било така: сам в мръсотията, а над главата ми мълнии, и никога не е било другояче...”
      Това е положението, и си наивник, ако си мислиш, че има обиколни пътища.
      Сам в мръсотията.
      Целта ти е да я пречистиш. Нещичко да просветне – и ти да си го показал.
Както аз ти показвам сега битката при Сома (нецензурирана версия ).
      Сещаш ли се? Това заглавие минава за един от шедьоврите на английската кинематография.
      Нецензурирана версия за ужасите на войната.
      А аз ще ти  прожектирам нецензурирана версия за ужасите на писателския труд.
      Паралелът е изключен.  Нямаме моралното право да съпоставяме една трагедия на Човечеството с нашите си  тяснозанаятчийски  затруднения.
      Но аз се опитвам да те предупредя, че ще ти се случи нещо подобно.
      Наемаш ли се да водиш такава битка?
      Ако ли не – пощади невинните си читатели.
      Те нямат нужда от имитации.
      Ако от тях имаш нужда ти – затвори този пътеводител навреме /в смисъл, не го препрочитай/.
      Защото на война боли. Налага се да преглъщаш твърде много незаслужени укори. Те летят като заблудени куршуми и постоянно се изхитряват да те жилнат по самочувствието. Особено ако са изстреляни от трудно оборими авторитети. “Безнравствено е да пишеш за космите по крака на слона в момент, когато той прегазва дете” (Джон Гарднър, “За нравствеността в литературата”)
     Добре звучи, нали? Но става много зле, ако се запиташ, за какво е нравствено да пишеш. Ей затова си във война. Шансът ти да я спечелиш е по-скоро нулев, отколкото малко повече. Защото трябва да се научиш да пишеш за космите по крака на слона в момент, когато той прегазва дете – и това да изглежда нравствено.
     Или поне убедително. Да не бъдем максималисти – нека  е поне интересно!
    Видя ли как те излъгах?
    И понеже си във война – още много хора ще се опитват да те излъжат. Не умишлено – просто е в природата на Човека да се опитва да поучава. Това гъделичка самочувствието.
    А  за какво те излъгах ли? Много просто – има три “condicio sine qua non” (условие, без което не може).
     Най-първото е, че задължително трябва да бъдем максималисти. Оставям го без коментар.
     Освен това трябва да пишем убедително.
     Освен това трябва да пишем интересно.
     Защото, ако не му е интересно, драгият читател ще захвърли писанията ти, и как ще го убедиш тогава?
     Я по-добре си представи, че трябва да предизвикаш у една щука интерес, кога точно ще бъде завършен мостът над реката!  (“От гледна точка на щуката, какво значение има кога точно ще бъде завършен мостът над реката?” Аркадий и Борис Стругацки, “Бръмбър в мравуняка” или “Милиард години до свършека на света” – провери сам. Между другото, предлагам ти да провериш единствено за да ти напомня битуващото мнение, че за да стане писател, човек трябва да чете поне по пет книги на ден. Но да не бъдем максималисти – и една стига.)
    Не се отчайвай де! Не е невъзможно. Само дето е много трудно...
    Шансът ти е в това, че като всяка жива твар най-вероятно и щуката е любопитна. Ето една от картите,  на които спокойно можеш да залагаш. Но не трябва да прекаляваш – всеки лекар, а и всеки наркоман ще ти каже, че е въпрос на доза. Лекарство ли ще бъде нещо си там, отрова ли – трябва само да улучиш мярката.
    Виж, на това е възможно да се научиш.
    Да речем, от Труман Капоти. Авторът на “Хладнокръвно” твърди, че “и от свинско ухо може да се направи копринена кесия”. Само трябва да се потрудиш малко.
    Е, не малко - опасявам се, че много.
    Е, не много – ще се наложи добре да се поизпотиш.
    Да ти кажа какво ми се случи на мен .
    Преди доста години в редакцията на вестник “Стършел” веднъж месечно,
в петък следобед, бай Добри Жотев (така го наричаха в знак на преклонение пред
добротата му, лека му пръст) даваше консултации  на хора,  изкушени от
литературата, меко казано. Трудно беше да се вредиш, но нали “луд умора
няма” – един зимен следобед в 13.00 часа залоствам се аз да изчакам опашката и
към 19.30 бях възнаграден за търпението. И какво да видя:  безкрайно уморен и
съсипан от  възрастта човек  очаква съвсем не с нетърпение да го занимавам
с моите глупости. Досрамя ме. “Извинете, другарю Жотев, но аз май е по-добре
да дойда друг път” – чух се да казвам. “Ти откъде си, бе момче?” – пита бай
Добри. “От Толбухин” . “Е, щом си бил толкова път, давай да чета”.
    А зад прозорците – мрак, и пак се вижда, че вали един мек снежец.
    Свърши бай Добри да чете и ме гледа замислено, и казва, че имало нещо в мен, и предлага да ми разкаже нещо. Ама какво нещо!
    Отива младият поет при Пенчо Славейков да му показва “стоката”  си.      
  - Хубави стихчета, хубави – казал Славейков – ама трябва да се пипнат малко.
  -  Но това е моето вдъхновение! Как може да се пипа вдъхновението!
  -  Млад си ти още, момче, млад и зелен – отвърнал Славейков, и не знаеш ти, че на този Свят само едно нещо, както излезе, тъй си остава, и никой не го пипа. Това е говното!
  След този случай десет години не посмях да покажа никому даже ред.
  След този случай започнах да си “пипам” писанията.
  Пипни си ги и ти, приятелю.
  До лактите в говната! (твоите – желателно е).
  Друг начин засега не е измислен.

  Това още не значи, че няма точно ти да  го измислиш.
  Но не разчитай много.
  На война си, все пак.
  А на война се лее кръв, образно казано.
  И вече конкретно – за да победиш, трябва да платиш с младостта си.
    “Сбогом, моя бедност! Сбогом, моя Младост!” (Мюриъл Спарк, “Преднамерено шляене” – друго  томче, което  не е излишно да се прочете. Така една от доказаните писателки на Албиона завършва интересното описание на литературния си пробив.)
  “Без борба няма победа” (Манфред фон Браухич, немски автомобилен състезател, от когото тръгват традициите на германците в този спорт).
    Случайно ли е кръстил така книгата си, как мислиш?
    На война сме, приятелю! Да лъснем мечовете, и смело в боя!
    Една от целите в тази война е да се отсече излишното ( “Във всеки камък има по една статуя. Само трябва да се махне излишното.” Микеланджело)
    Например: в края на този текст  беше излишно да се цитира Манфред фон Браухич.
    Смислово всичко свършваше с позоваването на Мюриъл Спарк. Освен намаляване на убедителността от ефектния край, се получи  леко “размиване” на фокусирането. Както казват руснаците, стана “вокруг дo около” – близо до центъра,  но не съвсем “в десятката”.
     А сме на война, приятелю.
     Да успяваш да махаш излишното е едно от най-трудните нещица, което ти предстои да се научиш   да правиш.
     Защото човек се привързва към създадения от самия него текст, той става като негово дете.
      Трудно е да се разделиш с детето си.
      Но трябва.
      Защото си на война, приятелю. След като ти е станало ясно какво точно искаш да кажеш (в идеалния     случай би следвало да се стартира с тази яснота, но в реалния окончателният вид на идеята изкристализира в процеса на писането, и точно по този начин се появяват думите за отстраняване).
      Та тогава трябва да се махне излишното.
      Опитът на дългогодишни редактори ги е довел до чисто емпиричния извод, че истинският текст започва, след като се зачеркне уводът.
      В това има зрънце истина.
      Да се научиш да махаш, е елемент от борбата.
      А  “Оhne Кampf  hat kein Sieg”.
      Сега вече е малко по-добре.
      Сякаш всичко си дойде на мястото.
      Може би.