Бялата стая на моето детство,
яхнала облак, по-дива от мента,
ходя по листи, по въздух, по нежност,
сричам несръчно непито вълшебство.
Ъглите. Няма ги - кръгла играта.
Мои са всички, нали чудесата?
Щях да порасна, но чак в самотата.
Езерно детство защо те забравих?
Бях ли дете и къде го оставих?
Ъглите кръгли във детската стая-
дълко се връщах, но искам и зная:
аз продължавам - дете до безкрая.