Съдба- ти моя втора майка,
надвесена над малкото ми кошче,
ти бдя до мене- вярна дойка,
вкусът ти млечен помня още!
Съдба, когато прощъпулвах
и се кандилках- малко похлупаче...
Ръката ти бодлива бе опора,
когато някой грубо ме разплаче.
И песента ти- орган в катедрала,
разпъваше душата ми на струна.
Нетленната ти сила ме омая,
покълна цвете помежду ни!
Принадлежа ти- ничия и своя.
Ти- аз съм. Аз съм- просто ти си!
Във огледалото със тебе си говоря,
когато много загорчат сълзите...
Съдба- ти моя втора майка,
ти някой ден и в гроб ще ме положиш
прегърната със мене ще останеш,
когато всеки тръгне да си ходи.