автор: thundergoddess

- Е, детето ми, имам работа да върша. Ще се върна скоро – съобщи Кронос
Аз стоях като гръмната.
- Чакай, чакай малко! Къде си мислиш, че отиваш?
- Аз не си мисля. Аз отивам. Не е твоя работа. Или забрави? Аз съм владетеля на света!
Кронос се изсмя властнически и ме остави с широко отворена уста след неочаквания отговор – Прометее, ти идваш с мен.
Титанът се усмихна и заедно с новия стар владетел изчезнаха, все едно никога не са били тук.
- Май имате различия в интересите. Но така е с диваците – те никога не може да се разберат – Манева едва не ме оплю докато говореше.
- Мълчи, жено. Или аз ще ти затворя устата. Ако предпочиташ, може да прекратя квиченето ти завинаги.
- Не мисля така, Теида – намеси се един мъж с много странен акцент. Неговия български доста ми напомняше на някаква стара форма. Стара форма ли казах? Бях ужасена. Бавно се обърнах към мъжа. Беше висок, едър. Свъсените му вежди придаваха строгост и сериозност на лицето му. От средно дългата му брада можеше да съдим, че е бил може би духовник или много важен човек в средновековието. В ръката си държеше меч, който беше мило насочен точно към гърлото ми и с няколко движения можеше да ме направи някакво подобие на градинска лейка. Погледнах първо него, след това един от портретите, които висеше на стената. Преглътнах горчиво, защото разбрах, че съм загазила доста. Пред мен стоеше Симеон I, който явно нямаше особено желание да решим въпроса дипломатично – всъщност, както знаете за него дума като “дипломация” просто нямаше.
- Гледай ти кой бил тук! – Аз го огледах от глава до пети като се опитах да скрия страха си.
- Страх ли надушвам, невернице? – попита той с глас, изразяващ силна погнуса
- А ти? Не се ли страхуваш от нещо? – засмях се насила аз
- Не! Мен ме пази бог, от какво може да се страхувам?
- От бъдещето, например. Може би предния път като си казал изтърканото си изречение си възкачил негодника Петър на твое място. – аз премляснах от удоволствие като бръкнах в още кървящата рана на Симеон. Той освирепя.
- Няма да говориш така за сина ми! Никога няма да си го позволяваш! – Симеон свирепо атакува с меча си, но аз бързо се отдръпнах. Той подготвяше атака след атака, а аз все се изплъзвах – не можех нито да нападна, нито да се защитя, защото нямах никакво оръжие. Чудех се кога ще дойде някой да ме спаси. Със сърце и душа вярвах, че Кронос е на път, ала умът ми се присмиваше на тази сляпа вяра. Задъхано продължавах да се изплъзвам на Симеон, но в един момент се спънах в подиума и си ударих силно главата на бюрото. Като отворих очи, видях меча, насочен право към мен. Симеон се усмихна доволно, след което прониза ръката ми с меча си, а в очите му се четеше огромно удоволствие. Усетих топлата кръв да се стича по рамото ми, а болката беше неописуема.
- Никога не съм губел и този път няма да загубя – след тези думи той ме окова старателно и ме захвърли в един ъгъл на стаята, където всички бяха с гръб към мен. – Може да продължите учебния процес – каза той – Изчадието е добре оковано. Чакаме идването на Исус, който ще я вкара в ада. Дотогава остава тук. Ако има проблеми, обърнете се към стража на вратата. – и излезе.
Манева продължи да предава урока си. Раната ми много ме болеше. Кръвта ми интензивно течеше и в ъгъла, където бях заточена, се беше образувала една локвичка. Никой не забеляза. А дори ако бяха забелязали, едва ли щеше да им пука. От време навреме някой издебваше подходящия момент и се обръщаше назад да ме гледа: Едни гледаха доволно, втори със състрадание, а трети – любопитно. Забелязвах поведението на всички и щях да въздам справедливост на всички, само да се измъкна от тук. Ала не знаех дали може да се измъкна. Времето бавно изтичаше. Когато и последната ми капка кръв паднеше на пода, сигурно вече щях да гния в ада. Притворих очи почти заспала … чувствах се много слаба.
Някой почука на вратата. След като му беше позволено да влезе, той нахълта. Беше класния Панчев. Зад него стоеше Кольо Червеняшки от музея. Повечето съученици го познаваха като археолога, който ръководеше практиката ни ваканцията.
- Манева, минаваме да видим Теида. Симеон ни позволи. – съобщи Панчев.
- Влизайте тогава, тя е отзад
- Симона, Симонааа … - поклати глава класния – до къде си я докарала. Едва ли някой ще може да ти помогне Тук са се събрали най-великите ни владетели. Защо не се предадеш? Иначе ще умреш.
- Да се предам? Значи да предам идеите и рода си? Както направи и уж великия Борис Първи ли? Да ме славят, защото съм отстъпила пред някого и съм накарала уж близките ми да страдат в името на това другите да мислят добре за тях. Това направи Борис, предаде народа си, накара го на сила да вярва в нов бог, отне му правото да вярва в каквото пожелае. Най-забавното е защо. За да влезе за втори път в Европа. България вече трети път влиза в нея. Първо дойде Аспарух и влезе. После излъгаха Борис, че не е в Европа и той направи и невъзможното и влезе. – аз се усмихнах тъжно. – Каква ирония на съдбата. Наскоро България пак даде жертви да влиза в Европа. Народа явно не помни и го слави. Но съвета на езическите богове помни и ще въздаде правдата не само тук, но във всички останали страни по света.
- Ще ти трябва доста голяма армия, за да направиш това. Току – що дочух, че подбирали кръстоносци от всички походи, които също щели да дойдат тук до броени минути.
- Кръстоносци или Безкръстоносци – все ми е тая, няма да се предам – отговорих нервно аз. В този момент загубих всякаква надежда за избавление и факта беше прикрит доста лошо.
Панчев не ми отговори. Само се обърна и каза:
- Хайде, Червеняшки, да вървим. Видяхме я.
Почувствах се като главната атракция на цирк. Преди да тръгне, Червеняшки каза тъжно:
- Ти май забрави кой е основал града ни, а?
Замислих се. Той беше съвършено прав. Създателя на града имаше неограничени възможности на мястото. Беше силен почти като бог. Доста благоприятен факт, като се има предвид, че първия град тук – Сексагинта Приста е на две пресечки от училище. Основателят на града би събрал огромно количество положителна енергия от руините около Дунав. Археолога беше прав. Бях забравила … и сега се разкайвах. Ако се бях сетила само минути преди това, нямаше да имам толкова неприятности на главата си. Основателя на града беше един от най-великите римски императори, който някога е съществувал, много вещ в боното изкуство – не кой да е, а самият Траян.
След малко на вратата пак се почука. Този път беше рицар-кръстоносец с много лош български и дразнещ латински акцент. Представи се за Балдуин Фландърски, но всички си шушукаха и явно не му вярваха особено. Заговори ми тихо на латински, докато Манева се мъчеше да продължи урока си.
- Здравей, Теида – каза той. Имам писмо за теб.
Той се наведе и ми подаде малка бележчица.
- Не губи надежда – успокои ме той. – Надявам се да се срещнем на бойното поле и да си пазим гърбовете. – Той се усмихна. Накара ме и аз да се усмихна като измисли изход в безизходицата. После непознатият се обърна и си тръгна. Аз постоях няколко минути неподвижна, за да не хвърлям подозрения, че той ми е дал нещо и след като изтече определено време, разгънах бележката:
“ Скъпа Теида, пишат ти славните римски императори. За жалост нашия предводител, бог Арес трябваше да остане на преговорите с асите. Боговете все още не подозират дори и в каква опасност си. Ние се върнахме в България, защото Траян усети, че има опасност в Русе. Решихме, че с наша помощ ще можеш да сразиш враговете, ала като пристигнахме тук, се оказа че те са с пъти повече от нас и имат по-добро въоръжение. Чакаме още подкрепления преди да нападнем. Засега се намираме в библиотеката, която е точно срещу училището. Надяваме се скоро да има с кого да се обединим и да повалим ужасните си врагове.”
Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик.