автор: siromah

Огромният селски стадион “Великият болярин” се простираше в левия край на селото. Преди около 20-30 години той процъфтяваше и селският отбор беше във “В” футболна група, на границата между професионалисти и аматьори. Футболистите работеха в близката мина по три часа на ден, после се връщаха и тренираха около четири часа. “Бяла паланка” беше лидер в своята група и догодина се очакваше да се включи в “Б” група. Всичко вървеше отлично, докато в един ден Партията реши, че мината не е доходна и тя бе закрита.
Находищата от антрацитни въглища бяха почти изчерпани и бъдещото съществуване на мината щеше да е само в загуба. Много от хората, които работеха като миньори, се насочиха към близкия град, където се надяваха да намерят работа в строителството на новите жилищни сгради. Останал без подкрепа на своя главен спонсор, отборът на селото “Бяла паланка” се разпадна. Двамата най-добри футболисти получиха предложение от отбор от Първа девизия, а останалите се пръснаха по други селски отбори. Стадионът, чийто трибуни бяха направени да поберат около 5 000 души, започна да запада. От дъжда и слънцето боята се напука и олюпи, желязото се покри с ръжда, а дъските започнаха да гният. Оставена на произвола на съдбата, меката трева, която беше специално засадена за футболната игра, беше скоро задушена от бурени и коприва. По средата на стадиона дори бяха изникнали, кой знае откъде, няколко шипкови храста. Няколко зелени дъбови филизи не останаха назад и подадоха любопитните си главици. И все пак, въпреки че стадионът беше в плачевно състояние, той беше любимо място за игра на селските малчугани. Веднъж месечно те изскубваха едроизрастналите бурени и коприва и разчистваха място, достатъчно широко, за да играят. Често пъти малчуганите играеха на вързано и играта беше много оспорвана. Отборът, който загуби, трябваше да почерпи победителите с пасти и боза в селската сладкарница. Нямаше нищо страшно, ако беше една паста и боза, но гладниците обикновено се тъпчеха, докато започнеха да уригат като балгевски просяци...
― Ох, тежко ми стана на търбуха! – щеше да рече някой и едва тогава щеше да престане да се тъпче с вкусните пасти...
До края на срещата остава 2 минути. Отборът на “Дивите биволи” водеше с 2:1 срещу “Полските скакалци”. Най-добър на терена беше нехранимайкото Момчил, вратар на “Дивите биволи” и техен капитан. Той спаси няколко чисти голови положения и съотборниците му започнаха вече да си мислят за вкусните пасти. Те бяха едно от малките удоволствия на изпълнения със скука живот на малчуганите...
Беше вехрена атака. За “Полските скакалци” това беше последен шанс да обърнат резултата в своя полза. Най-добрият от тях беше Стойчо Люспата – наричаха го така, защото винаги чоплеше слънчогледови семки – слабичко момче, с дълга сламена коса и чипо носле. Освен Стойчо Люспата миналата година той получи и нов прякор от своите другари. Беше тежка зима и виелицата беше навяла около половин метър сняг. Стойчо, чийто ниски зимни ботуши се напълниха със сняг, още щом се подаде от вратата, като се върне в къщи, обу рибарските ботуши на баща си. Те му дойдоха почти до кръста, но по-важното беше, че снегът вече не му влизаше в чорапите. Когато другарите му го видяха, те изпопадаха на земята от смях.
― Вижте, кой ни е дошъл на гости! – заливаше се нехранимайкото Момчил от смях, търкаляйки се на земята. – Котаракът с чизми!
От този ден вместо Стойчо Люспата, всички взеха да го Котаракът с чизми...
Котаракът с чезми се промуши между Ради и Владко – централните защитници на “Дивите биволи”, и се вряза опасно в тяхното наказателно поле. Спасчо, последният от защитата, нямаше никакъв избор, освен да го блъсне грубо и да го повали на земята. Съдията – което беше пълничко момче със смешното име Кадаифа – той беше страшен обожател на кадаиф, древното турско лакомство, дотърча запъхтян и изсвири със свирката, посочвайки бялата точка.
― Дузпа! – извика той.
― Ти, гадно прасе! – приближи се Спасчо към него, свил
юмруци. – Нямаше никакво нарушение!
― Затваряй си устата! – грубо го прекъсна Жорко Лястовицата, централният защитник на “Полските скакалци”. – Ти не си съдията!
― Ти... истински мъж ли си?! – скочиха Ради и Владко и застанаха от двете му страни. – Говори, защо мълчиш?! Езика ли си глътна?!
Съотборниците на Жоро Лястовичката наскачаха в негова подкрепа и наобиколиха “Дивите биволи”. Юмручетата се свиха, крехките момчешки мускули се издуха и очите на малчуганите загоряха с твърда решителност. Само една искра и футболният мач можеше да прерастне в масов бой.
― Стооой! – извика Момчил нехранимайкото.
Той беше най-силен от всички момчета и те го слушаха с
уважение.
― Дузпа имаше! Видях с очите си как Спас събори Жорко Лястовицата в наказателното поле.
“Полските скакалци” заподскачаха радостно, а другарите му се спогледаха смаяни.
― Защо? – задъха се Спасчо. – Защо го правиш? – очите му хвърляха огнени искри.
― Защото дузпа наистина имаше! – обясни спокойно
капитанът на “Дивите биволи”. Видях те, когато събори Котарака с чизми. Такава брадва му удари, че щеше да му счупиш крака!
― Това не е честно! – почти се разплака Спасчо. – Ти играеш срещу нас!
― Не, просто спазвам правилата на играта!
Всъщност Момчил нехранимайкото не го беше грижа за
правилата. Той се считаше за вратар от класата на Лев Яшин и искаше да блесне в очите на своите съиграчи. Ако успееше да улови коженото кълбо, а той почти беше сигурен, че ще успее, той щеше да стане герой на срещата! Момчил нехранимайкото щеше да бъде предмет на завестливите намеци на своите другари за следващите няколко дни.
― Е, какво?! – обърна се той към Котарака с чизми. – Ще биеш ли дузпата или ще стоиш като пън?! А може би първо ще трябва да отскочиш до вкъщи и да си вземеш чизмите...
Котаракът с чизми се обърна към своите другари, но никой не се осмели да излезе напред. Той въздъхна и застана зад топката.
Всички затаиха дъх и отвориха широко очите си.
Момчил нехранимайкото приведе напред тялото си като пантера, преди да се нахвърли върху обяда си, и погледна неприятеля си със студен змийски поглед. Погледът му беше поглед на кобра и той го хипнотизира. Бедният Котарак с чизми преглътна събралата се в устата му слюнка и изрита коженото кълбо направо в ръцете на вратаря. Нехранимайкото скочи и я улови във въздуха.
― Победа! – закрещяха неговите съотборници и се нахвърлиха върху него.
Времето беше изтекло и това беше краят на срещата. За победителя това означаваше пасти и бози на корем, а за победения – подигравки.
― По- полека! Ще ме удушите! – опита се да протестира капитанът на “Дивите биволи”. Децата го сграбчиха и започнаха да го подхвърлят като топка във въздуха.
― Ура за Момчил! Да живее нашият капитан! – разнесе се пискливият глас на Радко.
Момчетата бяха толкова залисани в заниманията си, че не забелязаха Лудия старец, който изскочи от ливадите. Той видя Момчил и беззъбата му уста му се ухили. Дядото свали чифтето от рамото си и ...
― Лудият старец! – изписка Кадафът и изсвири със свирката си.
Този път сигналът не беше за изпълнение на дузпа, беше за предупреждение, знак за незабавно бягство.
― Спасявайтеее сеее! – въпреки килограмите си Кадаифът се затече като заек и остави другарите си далече назад.
Момчетата писнаха и се разпръснаха, сякаш беше паднала бомба.
Лудият старец беше кошмарът на техните нощни кошмари. Той беше октоподът с безкрайно дълги пипала, той беше върколагът с косматото лице, той беше вампирът с кървавите зъби, той беше убиецът с безумен блясък в очите, той беше живата кукла – демон – с една дума той беше всичко! Когато малчуганите направеха някоя беля, майките им само размахваха пръст и казваха: “Ще се обадя на дядо ти Милен. Ще те пратим да му погостуваш за една седмица.”
Малкият обикновено го обливаше студена пот и той се кълнеше,че никога повече няма да върши бели... до следващия път.
― Бягааааааааай!
Викът се разнесе над стадиона и уплаши няколко врабчета.
Нехранимайкото полети към земята и се приземи тежко на гърба си. Съотборниците му, които го подхвърляха от радост, се бяха пръснали като пилци.
― Копелета! – той се изправи и изтупа праха от дрехите си. – Ще ви избия...
Устата му провисна, защото в следващия миг той видя Лудият старец. Той му се усмихваше. Малкият крадец на кокошки изтръпна и краката му се подкосиха от страх. От личен опит знаеше, че когато Лудият старец се усмихнеше, нещо не беше наред. Нещо беше много, много погрешно!
― Е, чедо! – вдигна пушката лудият старец. – Случайно да си се навъртал около кладенеца ми снощи? Кучето ми...
Момчил не изчака стареца да довърши и си плю на петите.
― Стоооой! – изрева диво той. – Стооой, копеле мръсноооо! Стой или ще стрелям. Момил се затича около люцерната, а сърцето му туптеше като сърцето на малка птичка, която беше хваната в капан.
Пушката изгърмя и облак от сачми полетяха след момчето. То изохка и се свлече сред люцерновите стръкове. Старецът захвърли пушката си и се затича към него. Очите му бяха плувнали в сълзи, а старческата му десница трепереше повече от всякога. Той побутна нехранимайкото, но Момчил не помръдна.
― О, Боже мили! - проплака старецът. – Какво сторих! Ти си мой свидетел, че не исках да го убивам! Аз исках само да го сплаша!...
Лудият старец се задави от хлипове и седна до трупа на момчето.
― Моля те, миличко. Не си прави шеги с бедния старец! Стани и ще те заведа в сладкарницата! Ще ти купя всичко, което пожелаеш!
Момчето не помръдна.
- О, Боже мили! Аз не трябва да живея повече! Аз съм убиец! Аз убих бедното момче!
Лудият старец се изправи и се отправи към вкъщи. В главата му беше назряла ужасна мисъл. Той се беше досетил за водата от кладеница – същата вода, с която нехранимайкото беше изтровил всичките му животни...
Старецът коленичи пред кладенеца и спусна ведрото.
― Сбогом, жълтурче! – той погали малкото пухено телце и го целуна за последно. – Той остави малкото пухено патенце до кладенеца и се прекръсти.
Една сълза се затича по сухата старческа буза и се търкулна във ведрото. Старецът сви шепите си и отпи дълбоко...
Плачи, майко природо! Днес ти загуби две бедни души!



© Kolio Karpela Всички права запазени.