автор: selsal

Ех, умът ми е тъй слаб, че се наложи да извърша най-естественото деяние – напълно се отказах от неговите услуги. И странно, без ум животът ми доби вкус, а листът му блед се най-зелен разрасна.
Но не ме питайте какви са причините за това, непосилно е за мен да ви дам отговор; вярвам, ще разберете моята неспособност. Ала да обрисувам как без ум се случвам, все някак ще смогна; и ако думата удачна не открия, простете, с дума несръчна, животът без ум ще ви разкрия. Но нейсе, ето моят разказ…
----------------
Беше надвечер, дъждът навсякъде бе оставил сладък мирис, улиците и паважът блестяха голи от прах, а моя милост се бях запътил към “Агенцията на Утрините”. Служителката от ниското гише не ме погледна, даже отказа да ме попита за името, но аз, както всеки път, прилежно й отвърнах:
- И`Ратио.
Красивият червен кант на синьото картонче, което получих, ме зарадва. Тази вечер светът имаше очертания, а свят с видим край повече прилича на дом. Помня, при последното си идване, несговорчивата служителка ми подаде жълто картонче, и докато се опитвах да открия къде свършва то, острите му ръбове почти ме порязаха. А аз винаги се ориентирам по местата, където нещата прекратяват своето съществуване. Пропастите ми сочат твърдата земя. Но и днес, както всеки път, в средата на синьото картонче имаше недостатъчно светлина, в най-синята му част открих изписано с красиви букви едно чуждо име – Ратио.
Четиринадесет етажа по-горе бях приет, все така мълчаливо, в обширен кабинет, с мраморна облицовка и най-мекия килим, върху който можеше да се стъпи; особеното в този кабинет беше липсата на прозорци. Но това нямаше значение, в тая дъждовна надвечер небето бе лишено от луна и звезди.
Слабоватият ми ум така и не можа да опознае процедурата, която Агенцията следваше. Но сега един черен поглед властно ме постави на тесен стол, накривен пред толкова дълга маса, че едва ли щях да имам нужната сила да търкулна по нея малката стъклена сфера, която от скоро носех със себе си, до мястото, откъдето някак натрапчиво ме наблюдаваха трима човеци.
- Здравейте – рекох, макар от опит да знаех, че тези тримата, когато работят, не си губят времето със странични неща; те нито поздравяха, нито се усмихваха.
- Гражданино Ратио – рече средният, който беше най-активен от тримата, – преди шест месеца вие получихте поредното Негово Разрешение. Тази вечер то изтича – Активният направи жест, с който сякаш отметна няколко листа от календар и добави. – Ще ви зададем няколко въпроса, вашите отговори ще определят дали отново ще получите Неговото Разрешение.
- И`Ратио, името ми е И`Ратио – по навик уточних аз. – Мама ме е кръстила така, защото докато била бременна с мен, е усещала как, намирайки се в утробата й, аз успявам да взема най-верните и справедливи решения и то по времето, когато тя спи.
Разбирате ме, нали? Аз се старая тези хора да ме познават добре. Ала тогава черният поглед на Активния така притъмня, та за миг помислих, че някой е избол очите му.
В ляво от Активния стоеше дама. Дори отсам дългата маса аз добре виждах колко е дебела, но тя, може би поради прекалената близост до себе си, не разбираше това, защото се обличаше така, както се обличат най-слабите жени. Докато Активният винаги ме изненадваше с инициативите си, то дамата вляво ме притесняваше със своите критики.
- Гражданино Ратио, вие добре сте информиран колко слабоват е вашият ум. Досега, най-изненадващо, той ви помагаше и вие получавахте Неговите Разрешения. Но предполагам, тази вечер не залагате много на ума си.
- О, Уважаема, аз обикновено не търся подкрепа от своя ум. Дори съм решил вече въобще да не разчитам на него. Затова пък, надявам се, това да не ви затрудни – и неловко се усмихнах, а Критичната изпуфтя и така изпъна дрехата си, че ми се дощя някак да й помогна.
От дясно на Активния стоеше позастарял мъж, който говореше отсечено и през цялото време на срещите ни разсъждаваше. Той ми рече:
- Гражданино, Ратио, бъдете искрен с нас, не хитрувайте. Защото “Светлината на Утринта” е капризна!
- Капризна? – наистина се учудих. – Аз пък винаги съм приемал нейните лъчи за… благодатни.
Разсъдливият се намуси, мисълта му явно го взе и по всяка вероятност го отнесе на места, които аз – уверен съм – така и нямаше да видя.
Моя милост, откак е роден, е болен. Мама казваше, че това била Божията воля. В дома за раждане пропуснали да отбележат китката ми с номерче; щом е трябвало да започна училище, стечение на обстоятелствата не е позволило да бъда регистриран в него; а наредях ли се на опашка в някой магазин, скоро се оказвах встрани от нея. Моята болест има официално наименование, аз съм “Невписан”. “Агенцията на Утрините” е единственото място, където ме познават. Донякъде. Тук наричат болестта ми с една чужда дума – Перосис. И така аз бях вписан като Невписан и затова наречен Ратио Перосис, което буквално означава – “умствено осакатен”.
Активният разтвори дебела папка, порови се в нея, а накрая рече:
- Гражданино Ратио, последният път сте ни уведомили, че намирате живота за… вдлъбнат, но така и не сте отговорили защо. Сега ще го направите ли?
- Но как? – възкликнах аз. – Нали подробно описах впечатленията си от вдлъбнатия живот – тези хора понякога никак не ме чуваха. Но няма значение, аз винаги съм готов да споделя по какъв начин гледам на живота. Така че, това и сторих. – Представете си костелива черупка! Умните хора, може би поради някаква своя умна склонност, предпочитат да живеят по повърхността на черупката. Но хората като мен, които нямат обещанието, че Утринта им е позволена, живеят от вътрешната страна на костеливата черупка, там, където е вдлъбнатината й.
- Ти си ядка, така ли? – присмехулно подхвърли Критичната.
- Аз съм ядка – просто отвърнах аз.
- Хм, ядките са крехки! – замисли се Разсъдливият. – А челюстите са не по-малко вдлъбнатини от черупките и забележете, гражданино Ратио – по-стриващи?
Аз повдигнах благоговейно ръце.
- Това е умна забележка!
- А ти нямаш достатъчно ум, за да живееш извън черупката, така ли? – отсече Активният.
- Умът не може да излъже Утринта – с увереност отговорих аз. – Дори костеливите черупки биват стрити. И ако щете ми вярвайте, но аз веднъж видях как една боботеща машина стри на прах един огромен камък.
Активният махна досадено с ръка, което може би беше някакъв знак, защото Критичната най-свой ред поде с въпросите си:
- Гражданино Ратио, нека допуснем, че се намирате в асансьор, отговорете, кой бутон ще натиснете?
- Сивият.
- А ако сив бутон липсва?
- Ще оцветя в сиво някой от несивите бутони, стига да допуснете в ръката ми да има сив фулмастер.
- Не допускаме! – прояви нервност Критичната.
- Тогава ще натисна най-изпъкналия бутон.
- Защо? – в един глас попитаха и тримата служители от “Агенцията на Утрините”.
- Щом един бутон е най-изпъкнал, значи води до етаж, където най-рядко се отива.
- А на вас нужно ли ви е да отивате на този рядко посещаван етаж? – с истинско любопитство запита Критичната.
- Ами аз живея на този етаж.
Тримата се спогледаха. Активният заклати глава, на Критичната й се изпотиха ръцете, а Разсъдливият си отбеляза нещо.
- А защо според вас, гражданино Ратио, никой не отива на този етаж?
- Защото изпъкналият бутон води до етаж, който е твърде вдлъбнат. А умните хора не желаят да посещават вдлъбнати места.
Разсъдливият вдигна високо ръката си. Май беше открил нещо, което отдавна търсеше и сега искаше да го изпробва върху мен.
- Гражданино Ратио, нека допуснем, че вие притежавате най-силния ум на този свят, кой е първият въпрос, на който ще дадете отговор?
- Защо “Агенцията на Утрините” не допуска да има сиви бутони в асансьорите?
И тогава Активният се разгневи:
- “Агенцията на Утрините” върши подобни неща, за да изпита достойни ли са слабите умове да посрещат лъчите на Утринта!
Следващите думи, съвсем възторжено, сами се изговориха от устата ми:
- Но вие, господине, знаете отговора на моя въпрос! Ах!!! Значи вашият ум е най-силният в света!
Критичната плесна по масата. Настана тягостна тишина.
Навърших пълнолетие преди седем години. Разбира се, не се появи регистър, който да отбележи това. Но в една юлска вечер двама служители от “Агенцията на Утрините” ме довлякоха в обширния кабинет, където се намирах в момента. Активният, онзи от онова време, ме осведоми, че умът ми е изключително слаб; Критичната, онази от преди седем години, добави, че това е неприемливо за обществото; а Разсъдливият, един преждевременен старец, който сам не дочака лъчите на бъдещите Утрини, завърши със следните думи – “Вие сте Невписан! Макар да имате съзнание, че съществувате, всички останали трудно забелязваме това. Сигурно не разбирате, но вие сте заплаха. Поради тази причина се налага да ви отстраним от живота.”
Вече четиринадесет пъти ми бе издавана все тая присъда. Не мога да крия, приемах основанията й. Нито веднъж не се възпротивих. Днес, за петнадесети път, щях да чуя оценката за себе си, както и съдбата, която всички ми желаеха.
- Гражданино, Ратио – поде Активният любимата си презентация, – в момента часът е минути преди полунощ. В качеството си на Невписан, вие нямате право да посрещнете лъчите на слънцето, които ще огреят света в началото на предстоящия ден. Затова, ние, тримата съдии от “Агенцията на Утрините”, присъждаме вашата екзекуция!
- Гражданино, Ратио – вдъхновено продължи Критичната, – вашите отговори не ни удовлетвориха. Те, като никой друг път, показаха слабоватия ви ум и доказаха вашето несъответствие към обществото и живота. Досега, четиринадесет пъти бяхте помилван и получавахте Неговото Разрешение, този път, въз основа на показанията ви, аз лично се съмнявам, че това ще се повтори.
- Гражданино Ратио – дълбокомислено се включи Разсъдливият, – както вашият слаб ум, така и вашият неимоверен късмет не съответстват на порядките, които всички ние следваме. Вие се оказахте единственият Невписан, чиято екзекуция е възпрепятствана от Него. Уповавайте се Нему, защото ако точно в полунощ неговата Светлина не огрее този кабинет и вие не бъдете докоснат от Лъчите Му, нашата петнадесета присъда ще бъде изпълнена.
Активният погледна часовника си. Критичната зашава в стола си. Разсъдливият мислеше. Явно този път бяха взели решението си твърде рано. Процедурата беше завършена, а от полунощ ни деляха минута или две.
Изведнъж Активният не издържа и полюбопитства:
- Гражданино, Ратио, защо днес носите със себе си тази стъклена сфера?
- В нея съм затворил своя ум – отвърнах аз.
- Но дори оттук се вижда, че сферата е празна – подвикна Критичната.
- Именно. Това доказва, че моят ум се намира в сферата.
- Но нима ви е нужно да държите ума си в сфера? – навярно дразнещо безсмислие беше обзело Разсъдливия.
- О, да! Това е една полезна мярка, която неотдавна предприех. Докато моят слабоват ум е в тая прозрачна сфера, аз съм уверен, че той не е в главата ми и така не пречи на моето съществувание.
Активният се почеса, Критичната разкопча едно от копчетата си, Разсъдливият смачка листа, върху който отбелязваше мислите си. Колкото до мен, аз се вгледах в стъклената сфера. През нея се виждаше мекия килим. Една мъглява шарка заигра пред очите ми. Завъртях сферата. Шарката се проясни. Възможно ли бе нещо да е изписано върху килима? Наведох стъклената сфера. Да, на килима пишеше нещо. Но какво? Нещо синьо, нещо кратко… Оф, Ратио! Бях си изтървал картончето, което служителката от гишето ми бе дала, и сега се пулех в него. Забавно, нали?
Изведнъж гласът на Активния ме пробуди:
- Гражданино Ратио, имате ли свое обяснение как става така, че Лъчът пронизва нощта и дава своето Позволение за прекрачване на Утринта?
- Обяснение ли? Не! – пфу, аз не мога да имам обяснение. – Но да ви призная, веднъж сънувах сън, в който Утринта спеше, а аз я събуждах. И когато тя отвори очи, нейният лъч ме погледна. В този поглед аз видях Позволението.
Едно от неотворените копчета на Критичната се скъса и изхвърча.
- Аз не разбирам защо Невписан като вас получава Неговото Позволение?
Повдигнах рамене:
- Не знам. Но бих ви разказал един свой спомен. Когато бях дете, имаше старец, който раздаваше на децата сладолед и, ако щете ми вярвайте, този човек намираше сладолед за всяко дотърчало при него дете. Даже едно ситно и доста амбициозно момче все изникваше от различни посоки и затова, помня, получи цели пет сладоледа. Както сами може да предположите, аз останах без сладолед.
- Ето, виждате ли? – разпери ръце Разсъдливият. – Сега съм убеден, че вие разбирате мотивите за нашата присъда.
- Но вие не разбирате! – зареян в миналото отвърнах аз. – Никога не съм искал чак толкова този сладолед.
- Не сте искали?!! – провикнаха се и тримата съдии от “Агенцията на Утрините”.
- Да, не съм искал. По същото време, когато децата получаваха сладолед от стареца, аз имах свои сладоледи, о, имах безброй свои сладоледи.
- Как така? – тръшна се изумено Критичната.
- Сънувах ги!
Активният се изправи и в лицето ми изкрещя:
- Гражданино, Ратио, вие сте идиот. Един Невписан идиот! Затова ще бъдете екзекутиран.
- Полунощ е! – едва промълви Разсъдливият.
----------------
Навън, там, където тъмнината беше пълен господар, светът съществуваше своя необезпокояван живот. Но тук, в “Агенцията на Утрините”, беше светлина. Тримата вписани чиновници отново не издържаха, ненадейно и без да разберат, за сетен път се включиха в Моя Невписан свят. Лъчите Ми ги обгърнаха и те изумени видяха Утринта.
Полунощният час е час на решения, тогава сънищата са най-дълбоки и отсъждат най-справедливо. Четиринадесет пъти проявих милост и простих на няколко Активни, Критични и Разсъдливи същества от този вписан свят. Но днес носех своята стъклена сфера. Беше време за екзекуции.
Щом слязох във фоайето, доближих служителката от гишето и без да продумам, й подадох сферата. Отминах. Но видях как тя погледна в прозрачната плът и знам, в средата й съзря моя ум! Неговата активност, критичност и разсъдливост. Да прозреш безпомощността на своите богове далеч не е приятно изживяване. Чудовищен стон се откъсна от гърдите на жената, а треперещите й ръце ужасено се отделиха от стъклената сфера. Умът ми падна върху мраморния под и се пръсна на безброй парчета.
Измежду всичко чупливо, в центъра на огромното фоайе, стоеше непокътнато едно синьо картонче. Красивите му букви, същински пропасти, се опираха в твърдината на една добавена и много грозна буква.
На картончето пишеше – И`Ратио.