автор: tsveteli

Дори щурците,
които вчера приспах с мидена черупка,
вече са будни.

Усещат края на една пурпурно-изстрадана съдба,
приютила дете, хранещо ято диви лебеди;
момиче, къпещо се в първа светлинна виелица;
жена, отдала себе си на крехки междуметия...
Пределът между “обичам” и “мразя”
е като сатенена нишка
по мост от стогодишни раковини
и само димът от нечия догаряща пурета
напомня за настоящия ми избор
в полза на степенуваното ми заминаване.
Изгубвам се по пътя към лачените бомбета
на любимите ми слънчогледи,
но вече приливът е само прашинка разстояние,
мащабизирано в изхабеното ми червило.

Дори щурците,
които някога галеха дланите ми,
вече ме изпращат.