автор: siromah

Докато в Цариград се събирали войски от всички краища на империята, в същото време разбойниците, чиято численост нарастнала до 3 000 души, празнували своята победа.
-Бъдете нащрек! - предупреждавал Хасан Кръвника. - Не се отдавайте на алкохола!
Никой, обаче, не го послушал. Разбойниците се чувствали сигурно зад дебелите стени и те изнесли старото руйно вино на пашата на двора и започнали да се надпиват. И един ден … изненадата им била като гръм от ясно небе.

Когато на сутринта разбойниците се събудили, полето пред крепостта било побеляло от военни палатки.Когато султанската армия се строила под звуците на тръбите и зурлите, по гърбовете дори и на най-смелите разбойници полазили ледени тръпки. През живота си те не били виждали такова огромно множество, събрано на едно място. Също като от огромен мравуняк!
Една особено богата палатка, на чийто връх се развявало златно знаме с емблемата на падишаха, подсказвала, че главнокомандващ е не кой да е, а самият султан! По изчисления на кърджалийските командири неприятелската войска била на численост между 80 000 и 100 000, без да се брои няколко хиляди души кавалерия.
-Дори и яничарският корпус е тук! - казал Хасан ага и се намръщил. - Трябва да сме изплашили наистина много султана, щом е забрал такава армия със себе си!
Яничарският корпус, чиято численост била около 10 000 души, заел лявото крило на неприятелската армия.
-Е, сега поне можем да умрем като истински мъже! - казал Баязид Свирепия и извадил ятагана си. - По-добре да умреш с ятаган в ръка, отколкото както спиш в постелите!
-Истина е! - завикали разбойниците и се приготвили за последния си бой.
Те знаели, че оттук измъкване нямало и единственият изход била смъртта. В същото време, под звуците на зурлите тежките оръдия били поставени на позиции срещу крепостта и неприятелската армия се приготвила за атака.
-Давам ви последен шанс! - извикал глашатаят.- Султанът ще помилва всеки, който поиска прошка! Това само не важи за кърджа-лийските главатари Кара Кючек, Хасан Кръвника, Осман Едноокия, Али паша, Радул юнак, Стефан воевода и Баязид Свирепия! Те ще бъдат публично обезглавени в престолния град за назидание на останалите! Нека всички да видят какъв е края на султанските душмани. Всички останали султанът ще пусне по живо, по здраво.
В редиците на кърджалиите настъпило объркване. По-голямата част от тях, сред които преобладавали бившите султански войници, искали да се предадат. Други оспорвали да се бият до смърт.
-Не вярвайте на старата лисица! - предупреждавал ги Осман ага. -Аз някога бях дясната му ръка, но това не му попречи да ми поиска главата! Един път да напуснете крепостта и ще ви избият като пилци!
Никой не го послушал.
-Защо да не ни пощади? - извикал някой. - Ние нищо лошо не сме сторили. Виж - ти си изклал стотици султански войници, дори и дете в майка си разплакал. Султанът обеща, че на обикновените войници ще прости!
-Правете каквото искате! - свил вежди Осман ага. - Сами си подписвате смъртната присъда!
Отцепниците не искали да чуят и закрещели, че искат да напуснат крепостта.
-Добре - казал Кара Кючек. - Да не кажете после, че не сме ви предупредили! Отговорността за вашия живот е в собствените ви ръце. Спуснете подвижния мост! - заповядал той.
Отцепниците - на численост около 500 души изскочили в полето и се насочили към шатрата на султана. Предводителят на правоверните ги посрещнал с надменна усмивка.
-Който вдига меч, от меч умира! - мъдро погладил брадата си и изкрещял на своите войници - Сечи!
Пред ужасените очи на разбойниците техните другари били насечени на парчета от личната гвардия на султана. Доволен от стореното, той дал знак за атака на крепостта.
26 тежки оръдия, изляти по последната технология в Бохемия, започнали да обсипват крепостта с тежките си гюлета. Защитниците не останали назад и отвърнали на огъня със старите си оръдия. Минали се повече от 10 години от последната инспекция на тогавашния командир Али паша и крепостта биле занемарена. Половината оръдия не изгърмяли, а другата половина дори не успяли да изпратят гюлетата си до неприятелската армия.
-Ха, ха, ха! - засмял се султанът и се хванал за голямото си шкембе. - Старото беззъбо куче се опитва да хапе!
Великият везир, който бил най-голямата мижитурка в цялата империя, се засмял в един глас със султана.
-Ох, ще си умра от смях! - паднал той на земята, смеейки се. - Колко е смешно!
Многочислената като мравуняк войска надула зурлите и с фанатични викове "Алах" тръгнала в атака. Първите се издавили в дълбоките води на рова, но идващите минали по труповете им като по мост и издигнали стълбите.
-Катрана! - извикал Кара Кючек. - Хвърляйте катрана!
Котлите с димящ катран и вряла вода полетели надолу, обливайки неприятелските войници.
-Ааааа! - изкрещял някой, подскачайки като попарен петел.
Други, не толкова щастливи, паднали от високите стълби и си счупили вратовете.
Трети успели да се доберат до крепостната стена, но в момента в който поставяли крака си в зида, защитниците ги посрещнали с куршум в гърдите или ги съсичали с ятаганите си.
Скоро, обаче, малцината защитници били погълнати сред морето от нападатели. Защитата им започнала да се пука и било видно, че няма да удържат дълго. В този критичен момент на помощ на защитниците се притекли техните жени и невръстните им деца.
-Ако умра, - рекла една жена, заставайки зад своя мъж и подавайки му заредена пушка - ще умра заедно с моя Дойчин!
Останалите жени последвали примера й и започнали да зареждат пушките на мъжете си или да сечат нападателите с острите си ятагани. Дори и малките деца пълнели котлетата с горящ катран и го изсипвали на главите на катерещите се войници.
Очите на разбойниците се просълзили от умиление, когато видели техните любими същества, биейки се рамо до рамо с тях.
-Сечете без жалост! - извикал Баязид Свирепия и ятаганът му разполовил на две нещастника, който имал дързостта да изскочи пред него. Окуражени, разбойниците се били като живи дяволи и дори самият султан си погладил брадата и изпуснал тежка въздишка.
-Вай, вай! Какви храбреци! Ако моята армия се биеше като тях, щях да завладея света!
Но, уви, не било по силите на 3 000 защитници да удържат напора на 30-торно по-силен неприятел.
Разбойниците посичали един - на неговото място изскачали двама, те застрелвали двама - на тяхното място се появявали 4, те ги обливали с горящ катран, само секунди по-късно се издигали нови стълби и 8 запълзявали нагоре.
Неприятелите били прекалено много, за да бъдат отблъснати и скоро крепостните стени почерняли от чалмите на катерещите се по стълбите султански войници и еничари.
-Давам им още 1 час живот! - казал султанът и си потрил доволно брадата. - Крепостта е в мои ръце!
Той бил прав. Не минал и час, когато защитниците били изтласкани назад. Неприятелските войници избили тези, които охранявали малката стая, откъдето се пускал подвижния мост и отворили вратите на крепостта.
Сега цялата султанска армия нахлула във вътрешния двор, който бил прекалено малък за да побере таково мнозинство.
-Сечете, мойте юнаци! - проехтял гръмовитият глас на Кара Кючек. - Сечете султански зелки!
Той хвърлил бърз поглед през рамо, за да види какво правят другарите му. Душата му се отпуснала, когато той видял все още живи кърджалийските главатари. Осман Едноокия, Али паша и Радул юнак били опряли гръб един в друг и сечали без милост. Около тях се издигала планина от човешки трупове …
Стефан воевода и Баязид Свирепия били застанали на кулата, на тясна виеща се стълба и посрещали неприятелите си един по един с хладна стомана и куршуми.
-Смърт на Падишаха! - чул се страшен вик от двора на крепостта. - Умрииии!
Бил свирепият Махмуд Светкавицата. Великанът се издигал поне с три глави над неприятелите си, които подскачали като декоративни петлета около него и се опитвали да го достигнат със сабите си. Ятаганът на разбойника отдавна се бил счупил надве, пушката му отдавна останала без куршуми, но той не се предал. Незнайно откъде той измъкнал тежка метална верига и я размахал свирепо във въздуха, пръскайки черепите на всеки, който имал дързостта да се приближи. Султанските войници се отдръпнали страхливо назад, несмеейки повече да се приближат към великана.
-Ха, ха, ха! - чул се гръмовитият му глас. - Бягайте, зайци, бягайте, страхливци!
-Проклетници! - извисил се гневният глас на падишаха. Той бил обкръжен от верните яничари, но той се чувствал на тръни, защото знаел, че разбойниците са истински дяволи. - Сам човек не можете да убиете, рогатите да ви вземат!
-Той е безсмъртен! - извикал някой и ледени тръпки полазили по телата на войниците. - Ни куршум го лови, ни сабя го сече!
-Бабини деветини! - изкряскал султанът.- Доведете стрелците!
Изплашените войници се отдръпнали, за да направят място на султанските стрелци. Те били прочутите татарски стрелци от далечен Анадол и се носела славата им, че можели да пробият малка монета в средата от 30 крачки разстояние.
-Огън! - махнал с ръка Падишахът. - Огън, проклетници! Защо се бавите?!
Ято от стрели просвистели във въздуха и със смъртоносна точност се забили в гърдите на великана. Той се олюлял и от гърдите му изскочил страховит вик. Окуражени, султанските войници се нахвърлили върху него и го съборили на земята. С последни сили великанът успял да удуши с голите си ръце трима от нападателите си, преди стотиците остриета на ятаганите да се забият в тялото му.
-Смъъъърт наааа пааа … хрррр … - нечие острие се забило дълбоко в сърцето на великана и той се отпуснал неподвижен.
Свирепият Махмуд Светкавицата, страшилището на Родопа, Талисманът на Горския град бил мъртъв.
Кара Кючек можел и да храни малки надежди преди, но сега разбрал, че това е края. Сърцето му се свило от мъка, защото със смъртта на Махмуд Светкавицата, частица от него умряла също.
Кърджалийският главатар знаел, че той и другарите му ще намерят смъртта си тук. Е, поне тогава да не умрат малцина!
Защитниците се биели като истински тигри, но редиците им намалявали бързо, покосявани от стрелите на татарските стрелци или посечени от ятаганите на яничарите.
-Машалаааа! Какви храбреци! - гладел бялата си брада Падишахът, обкръжен от верните си телохранители. - Колко жалко, че трябва да умрат. Колко жалко!
-Смърт на враговете на Падишаха! - извикал Великия везир и се усмихнал мило на султана. - Сияйни господарю, пътеводна звезда в живота ми, победата е пълна!
-Не съм сляп - намръщил се султанът и изгледал строго везира. - Виждам, че нямаш дори и драскотина по тялото си … Колко храбро … ако бях с 10 години по-млад аз лично щях да се … бия рамо до рамо с моите …
По ирония на съдбата скоро щял да разбере колко истински били думите му.
-Аз на младини не се боях от никого! - казал Падишахът и добавил - Дайте един ятаган на моя везир. Искам да го видя как се бие! Ако не …
-Къде е страхливият султан? - неочаквано се разнесъл гръмотевичен вик.- Къде си, страхливецо?!
Това бил гласът на Радул юнак. Той бил останал сам. Другарите му - Али паша и Осман Едноокия отдавна били паднали , пронизани от ятаганите и от куршумите на неприятеля. Около него имало планина от трупове и султанските войници отстъпили уплашено назад, давайки път на яничарите.
-Който вземе главата му, ще получи един самар злато! - извикал султанът.
Радул юнак обърнал глава по посока на вика и се усмихнал презрително:
-Ето къде бил смелия падишах, обграден с 3 редици от верните си яничари! Защо сам не дойдеш и не ми вземеш главата!
Радул юнак се превъртял през рамо и скочил смело надолу. Някой от султанските войници изпищяли от страх, защото те се намирали на върха на крепостната стена и очаквали разбойникът да си счупи врата от 20-метрова височина. За тяхно най-голямо учудване, той се приземил на няколко бали слама и пъргаво скочил, сякаш нищо му няма.
-Е, велики Падишахо, искаш главата ми, нали?! Ела и я вземи! - извикал дръзко Радул юнак и се спуснал като тигър към повелителя на правоверните.
Част от верните яничари свили пръстена около падишаха, а останалата част се спуснали с диви викове към разбойника.
Разнесъл се звън на оръжие и предсмъртните викове на убитите. Няколко човешки глави се търкулнали на земята около Радул юнак. Той се биел като жив дявол и който се приближал в обсега на ятагана му, намирал смъртта си. Падишахът усетил как ледена пот избива на челото му. Верните му яничари падали покосени като пшеничени класове един след друг. Бавно, на сигурно Радул юнак си пробивал път до изпадналия в смъртен ужас повелител на правоверните. И може би, това щял да бъде края му, ако не се появили коварните анадолски стрелци. Полетял дъжд от стрели и Радул юнак се олюлял, но не спрял да сече. Втори облак от стрели се посипал върху него, когато той бил само на няколко крачки от султана!
Смъртнораненият разбойник направил лъвски скок и ятаганът му навярно щял да промуши повелителя на правоверните, ако не била саможертвата на един яничар, който прикрил тялото на султана със своето.
В следващия миг друг яничар замахнал и главата на Радул юнак се търкулнала в праха.
-Подло псе! - приближил се султанът и вдигнал кървавата глава от земята. Очите на разбойника били още отворени и … устата му се затворила, захапвайки единия от пръстите на падишаха.
Било смешно и жалко отстрани, гледайки как султанът подскача, опитвайки се напразно да отвори устата на разбойника. Един яничар промушил острието на сабята си между зъбите му и най-сетне освободил султана.
-Истински дявол! - извикал той, пожълтял от страх. - Сатана! Ти - обърнал се той към щастливия яничар, който обезглавил разбойника - от сега си Началник на Придворната стража. Когато се върнем в Цари-град, ще получиш също един самар със злато! Главата на разбойника е твой трофей. Прави с нея каквото искаш. Не, почакай !- променил мнението си падишахът. - Дайте я на придворния майстор. Искам да ми направи зар за игра и пулове за табла. Когато си пия шербета …
Кара Кючек хвърлил хвърлил бърз поглед около себе си и видял, че са останали само шепа разбойници. От главатарите били оцеляли само Хасан ага и Стефан воевода.
-Към подземията! - извикал той и грабнал с едната си ръка двамата си сина , а с другата торбата със скъпоценните камъни. Те били плячка от последния им набег до близкия град, който плячкосали преди няколко дни. Хасан Кръвника, Стефан воевода и оцелелите разбойници се затичали по петите му.
Куршумите пищяли около главите им, а един яничар съсекал в гръб Стефан воевода. Когато най-сетне се скрили в непрогледните тъми на подземните галерии, били останали само Кара Кючек, двамата му невръстни сина и Хасан Кръвника. Предводителят на кърджалиите бил смъртно ранен в гърдите, от тежките рани бликала кръв на потоци. Той се свлякъл умиращ на земята с думите:
-Погрижи се за невръстните ми… - той дори не успял да довърши и издъхнал.
-Татко, не си отивай! - плачели децата и се опитвали да го пробудят от вечния му сън. - Върни се! - удряло го с юмручетата си по-големият му син.
-Моля те, Всевишни Алах - паднал на колене малкият, - излекувай моя татко. Той е тежко ранен!
Нещастното дете. То не знаело, че баща му е предал Богу дух.
-Да вървим! Нямаме време! - извикал Хасан ага, чувайки гласовете на преследвачите да се приближават. Той метнал торбата със скъпоценните камъни през рамо и понесъл двете деца, които се дърпали като луди и не искали да се откъснат от мъртвия си баща.
Той се затичал напосоки из лабиринта и скоро се изгубил напълно. Силите му го напуснали и той спрял да си поеме дъх. Мадежът кървял тежко - на няколко места месото му било разсечено до костите, един куршум се бил забил в рамото му, а втори в бедрото. Хасан ага видял, че няма сили повече да носи тежката торба и я заровил на едно малко островче, чиито брегове се миели от водите на плитка подземна река.
-Аз умирам - рекъл той на невръстните деца. - Помнете къде закопах златото! То е ваше!
-Не, чичо Османе - проплакало по-голямото дете. - Ние няма да те оставим да умреш.
Двете деца му помогнали да се вдигне и те се спуснали по течението на реката, което ги извело навън от зловещото подземие. За тяхно злощастие те излезли недалеч от лагера на неприятеля и група от еничари ги забелязала.
-Бягайте! - извикал Осман ага и тласнал грубо децата. - Бягайййтеее!
Той вдигнал ятагана си, но тялото му било изтощено от загубата на кръв и той се свлякъл в несвяст на земята. Еничарите не му обърнали внимание, защото те го взели за обикновен разбойник.
Те се спуснали като диви хрътки след двете деца и какво било изумлението им, когато по-късно научили, че това били децата на Кара Кючек! Султанът надарил щедро всеки един от тях и им дал чин на билюкбаши. Колкото до децата, той ги пощадил, но на каква цена. Придворният ковач поставил зловеща маска около лицата на нещастнити деца и оковал тежка верига около шиите им. Навсякъде, където султанът отишъл, той водел със себе си малките деца като кученца…
Колкото до Хасан ага, той бил роден под щастлива звезда. Едно християнско семейство го намерило и го излекувало. В лицето на мъжа той познал своя приятел, с когото те често си играели като малки и плували в реката.
По време на нападението на еничарите малкият се скрил в гората и така избегнал страшната участ. Хасан ага си спомнил своите родители, скромната им къщурка с голям дървен кръст над огнището. Той захвърлил чалмата си и я стъпкал гневно. Хасан ага бил християнин, а не както неговите командири го учели, че е дете на мюсюлмани, избити от християнски разбойници. Истинското му име не било Хасан, а Младен. Младен се оженил за едно красиво девойче от близкото селце и заживял живот на мирен селянин. Необикновените му приключения останали погребани в миналото. Преди да умре, той написал ръкопис, в който описвал бурната си младост. Тази книжка се предавала от поколение на поколение в моето семейство. Трябваше ми цяла година да се ровя в старата манастирска библиотека, за да открия, че Кървавата вдовица е същата крепост, под чиито стени е станала епичната битка. Опитах се да изследвам подземието на крепостта - Югото продължил да лъже като дърт циганин, - но то се простира толква надалеч, че се уплаших да не се загубя и се върнах.
-Какво ти е нужно? - почти подскочи от мястото си Орлин. Очите му светеха в тъмното като въглени. Историята за разбойниците и златото, което беше закопано някъде в подземния поток, разпали въображението му. - Водач? Никой няма да ти стане водач - поклати той глава. - Познавам хората си, никой няма да се осмели да слезе в подземията, момче.
-Добре. Какво предлагаш?
-Хората ги е страх! Златото е обсебило крепостта! - намръщи се старият циганин.
-Единственото, което ми трябва, е план на подземния лабиринт. Аз ще сляза сам!
-Откъде си мислиш, че мога да имам план на подземието?
-Твоето име е "Циганският крал" и ръката ти се простира надалеч. Ако ти не успееш да намериш плана, аз ще се прекръстя и ще се нареча "Хасан"!
-Какво ми пречи аз самият да се опитам да намеря съкровището?
-Повярвай ми, ако нямаш точното описание, което аз имам в книжката, ти ще прекараш целия си живот, копаейки на грешното място.
-Ти сам каза, че го е закопал на малко островче.
-Да, но не ти казах, че има стотици подземни островчета. И кое от тях е истинското?! А може би Хасан ага не закопал съкровището на малкия остров. Може би аз послъгах! Истинското място на съкровището е не на малък остров, а тук! - Югото почука с пръст по главата си. - Повярвай ми, по-добре да се съюзим. Без плана на подземието и без картата не можем да открием съкровището. Ако го намерим, делим на половина. Съгласен ли си?
-Това е честно - кимна с глава циганинът. - Дай ми една седмица да се поровя. Следващата неделя на същото място, по същото време.
Ако не дойда, значи не съм открил нищо. В такъв случай изчакай още една неделя.
-Разбрано! - младежът стана от мястото си и подаде ръката си. - Беше ми приятно да се запознаем, Орлине.
-И на мене също - каза възрастният циганин и допи бирата си. - нито думица на никого!
-Бъди спокоен. Ще бъда като риба!
Младежът се измъкна през вратата и се изгуби в мрака.
-Бира! - извика циганинът, махайки с ръка на палавата сервитьорка.
Тя му се усмихна и завъртя кокетното си задниче. "И думица не повярвах на това дете. Млякото му още миришеше около устата, а той за съкровища говори. Бабини деветини! Беше най-опашатата лъжа, която съм чувал! Но защо ли младежът иска да се вмъкне в подземията на крепосттта?! Аз трябва да науча това!"
Циганинът намигна на сервитьорката и тя се върна с поднос с бира.
Когато тя се наведе да остави каната, дълбоко изрязаното и деколте се отвори и разкри две кръгли като ябълки момински гърди. Бяха млечнобели. Дали от изпитата бира или от вълнуващата гледка, циганинът усети как кръвта се качва в главата му. Той стоеше като вкаменен и не можеше да откъсне очи от нея. Сякаш девойката беше самодива и го беше омаяла със своята красота.
-Искаш ли нещо … друго? - попита го със сластен глас девойката и му намигна. - Отзад има … стая!
-Не ззнам какво да кажа! - прошепна той, когато езикът му най-сетне се развърза. - О, Господи! Ти си … толкова красива!
-Благодаря за комплимента - изчурулика девойчето и допря топлите си устни до небръснатата му буза. - Изчакай ме в стаята! - прошепна тя. - Аз ще дойда след малко!
Сервитьорката се изправи най-сетне и замайващата гледка се скри от погледа на стария циганин. Тя се завъртя кокетно към съседната маса, за да обслужи двамата полупияни клиенти. Възрастният циганин изля остатъка от бирата в гърлото си и се изправи. Малкото славейче искаше да си поиграят. Той беше стар котарак и обичаше да си играе със сладки пиленца! Циганинът се усмихна и се насочи към малката стая…
-Нямаме много време! - девойката връхлетя в стаята и затвори вратата след себе си.
-Ти наистина ли … аз съм стар… - смути се възрастният циганин. - Не си длъжна … да го правиш, защото … си мила и не искаш … да ме нараниш!
-Разбира се, че не, глупчо! - малкото и пръстче се допря до орловия му нос. - Правя го,… защото искам!
С елегантен жест тя съблече блузката си. Възхитителната гледка се появи отново.
-Как ме … намираш? - тя се притисна до него и голите й гърди го накараха да почувства как се разтапя!
-Ти не само си мила - прошепно той, - но и … страстна! Аз обичам … палавите … козички!
Девойката се изсмя и изу късата си пола. Под нея тя не носеше нищо. Старецът се взря между краката и. Той можеше да види тесния отвор на девическите устни и започна да се задъхва.
Навярно щеше да мине цяла вечност, ака нежната и ръка не го докосна по рамото му.
-Ела, скъпи - прошепна тя, - ела в леглото.
Малкото дървено легло изскърца, когато девойката се отпусна по гръб. От тъмния ъгъл на стаята старият циганин я гледаше с възхищение. Е, къде беше неговият внук, който му се присмиваше и го наричаше "стара кримка"?! Къде беше той да види красавицата, която го призоваваше в своето легло?! Старецът полегна до нея и започна бавно да я гали, наслаждавайки се на тялото и.
-Кой беше той? - попита тя и вдигна високо краката си.
Циганинът не отговори, защото очите му бяха вперени в черното триъгълниче. Ръката му се спусна надолу и погали розовите устни.
-Кой беше … мъжът с наметалото? - повтори девойчето.
-Защо? - намръщи се циганинът.
-Никога не съм го виждала преди. Беше … странен!
Старецът се опита да разтвори краката й широко, но тя ги събра отново.
-Моля те … скъпа! - погали я той по бузата.
-Не! - заинати се тя. - Аз … отдавам себе си, а ти не … искаш да ме се довериш!
Девойчето се обърна настрани и заплака.
Стойката й беше много еротична и под ръката на добър художник би излязъл шедьовър.
-Не плачи! - старецът изтри сълзите й и я целуна нежно по устните. - Какво искаш да знаеш?
-Нищо! Ти не ми вярваш! - хлипаше на пресекулки девойката. - Какво …искаше младежът …от тебе?
-Разбира се, че ти вярвам, скъпа! - ръката му погали голите гърди, търкайки с върха на пръстите си кафявите като шоколад зърна.- Той ме помоли за …услуга!
-Не ти вярвам! Говорихте си повече от 3 часа! Ти нещо криеш!
-Той иска … - циганинът се спря, чудейки се дали да й каже истината, - план на подземието на една крепост. Казва се "Черната вдовица". Не знам дали си я чувала.
-О, това ли?! - гласът на девойката беше разочарован. Вътрешно, обаче, й идваше да закрещи от радост. - Аз мислих …че ме харесва! Той ме …изгледа странно…няколко пъти!
Нейните крака се отвориха широко, нейните ръце го хванаха за хълбока и го привлякоха като магнит надолу. Старецът разтвори нежно розовите устни и потъна бавно в нея, сантиметър по сантиметър. Любовният му мускул беше твърд като стомана и това изуми девойката. Циганинът се усмихна - това беше неговото тайно оръжие. Той заби своето копие до край, отново се издигна и пропадна, пронизвайки я безмилостно.
Девойката го изгледа учудено. Откъде ли идваше силата в това мършаво тяло? Устата й беше широко отворена и циганинът можеше да усети горещия й дъх, идващ право от дробовете й. Тя проплака и се опита да се извие настрана, но любовникът й не я пусна да се измъкне, притискайки ръцете си към голото й коремче. Той се впусна отново и отново в нейния мек рай, по-надълбоко и по-надълбоко, готов всеки момент да експлоадира.
Нейното тяло се тресеше от ритъма на грубите му удари.
-О, моля те - почти проплака тя - по-бавно!
Никой не беше правил това с нея! Никой преди! Оргазмът я понесе на своите криле. Източникът на нейната дива наслада продължи да тича в нея, този път отзад и тя не можеше повече да го види. Девойката можеше да го почувства, точно там, където двете голи тела се допираха, преди копието му да се спусне в теснината надолу. Дълги минути тя се мята като пленена пъстърва, която се опитваше да се откачи от куката на въдицата. Тя стоеше на неговите колене и в този миг на необикновена красота, виковете й се превръщаха в дивна музика. Беше време любовникът й да чуе песента й. Девойката зарови ръце в неговите коси и за миг тя почувства как се потапя в необятното море на забранената наслада.
Циганинът извика, направи последната крачка от своя вихрен танц и се претърколи без дъх настрана.
Той се почувства така празен! Той се почувства така слаб! Като малко дете!
-Добре ли …беше?- прошепна той.
-Ти си …страхотен любовник! - отвърна девойката, опитвайки се да си поеме дъх. - Страхотен!
-Ти трябваше да ме видиш, когато аз бях на 20! - каза циганинът и се усмихна. - Нямах спиране!
Девойката притвори очите си и крилете на въображението й я понесоха в света на любовта …



© Kolio Karpela Всички права запазени.