автор: presian_penchev

Нощ е и дъжд вали,
лято е и дъжд вали.
Тъмно е и дъжд вали,
топло е и дъжд вали

В гората той вървеше,
по пътечка една.
В гората той вървеше,
към езерото в ноща.

Закрачи по брега,
сред дървета в тишина.
Вали дъждът сега,
над езерото във ноща.

Луната изгря
и студената и` светлина,
обля със сребърни лъчи-
дъждът, езерото и ноща.

Съблече дрехите си той
и пристъпи към брега.
За да се гмурне той
в дъжда, езерото и ноща.

Сред лунна светлина.

И тази лунна светлина,
с езерото и дъжда се сля.

Той плува, плува във ноща,
сред танца на дъжда,
във сребърна вода
и ярка лунна светлина.

Плува, плува той така
и се спря.
Вдигна взор нагоре,
нагоре към небето.

Луната една,
в пролука между облаци безброй.
Го гледаше сега,
но се взираше и в нея той.

Само в тази гора светеше тя.
Само това езеро осветяваше тя.
Този дъжд, който валеше сега,
се превърна в капки светлина.

И сред тази светлина плуваше той.
И...сякаш му казваше нещо някой.
Сякаш не беше сам в тази ярка нощ.
Сякаш в дъжда от светлина, виждаше лица.

Но нима беше възможно това?!
Нима капките светлина,
Образуваха лица?!
Нима капките светлина,
Образуваха тела?!

Над това блестящо езеро,
висяха те.
Дойдоха от далеч и бяха шест.
Около него се събраха.

Усети почуда,
усети страх.
Но беше сам сред тях,
а брегът далечен, бе потънал в мрак.

Със страх,
вгледа се той във тях.
А светлина и вода,
рисуваше техните лица.

Не бяха грозни те.
Не бяха страшни те.
Бяха три жени
и трима мъже.

Тук където той,
това момче,
само дойде,
те вдигнаха ръце.

Вдигна се от водата и той.
Нагоре към луната,
за да я целуне сякаш,
но се спря.

И чу гласове,
но тъй далечни бяха те.
Сякаш от друга вселена,
зовяха със мъка:

Ти момче, запомни това добре:
Ние идваме от там където живота,
се пресича със смъртта.
Нас ни няма, но сме тук.

Ти си тук, но те няма. За това се срещаш с нас сега,
за да видиш това,
отвъд живота и смъртта.

Ние сме тук, но ни няма.

И падна той отново във водата,
ненадейно скри се и луната.
Изчезна светлината.
Остана само мрака и водата.

Но блесна малка пролука светлина,
от скрилата се зад облаци луна.
Осветен за него сега,
бе пътят към брега.

Изплува той до там,
постепенно и дъжда се спря,
когато закрачи по брега.

И отново луната изгря,
за да освети сега,
езерото и ноща.

Впери взор това момче,
към едно езеро, гора и небе
И една луна,
от която сякаш някой му махаше и казваше:

Отвъд живота и смъртта.

Изсъхна той
и дрехите си облече.
И се запъти към дома,
по една пътечка, през една гора.